Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.09.2011 16:49 - Кръстовден в творчеството на Пенчо Славейков
Автор: elika Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 2121 Коментари: 1 Гласове:
6



Ралица Пенчо Славейков Като оназ вечерница в небото, една бе в село Ралица девойка, и цяло село лудо бе по нея. Сиротно чедо беше тя. Отколя замина нейний татко по гурбет - замина и ни вест, ни кост от него; а майка й отведоха с дене кахъри в гроба. Ралица остана при леля си, като свое чедо я тя отгледа - гърлицата както отглежда своя рожба, докато се на крила самичка тя възмогне. От Бешбунар ли с пълни бели менци тя привечер се връщаше с другарки, спреваряха се кой през кой вода да й напий; а в празник на хоро, кой не луди до нея да се хване? - Че модрия й поглед бе западнал, като мъгла, на всички на душата и мислите им все около нея се вияха, кат сърмений колан о кръшната й тънка половина... "Блазе й с хубост" - казваха едни. "Блазе, комуто на честта се падне" - обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шепнейки изниско: "Блазе й... Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост." За Ралица залиташе най-вече Стоичко Влаха, заможен и личен ерген, един на майка и баща. Но ней сърцето беше дало вест и тегнеше душата й към други; примамили я бяха со дене на Ива Бойкин ваклите очи и думите му благи, като ранна роса при пролет. Вреди ли невреда, че сиромах е Иво!... Двама лика и прилика, един за друг родени - един у друг залюбени не чудом. Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза: лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка!   Кръстовден мина. По поля и дома се работа привършваха. Ей острий горняк повя: гората пожелтя; напуснати, посърнаха полята.   У Ралица ходиха китни свати. И чу се вест низ селото, че наскоро ще е и сватба. Дружки и недружки у Ралица на добър час вървяха; и всички тя посрещаше засмяна, и тънки дари стелеше пред тях, и охолно разправяше на всички, що й лежеше драго на сърце. Сърце прелива, като пълна чаша. У лелини й дворове широки като че слънце грееше - и всички, що Ралица споходиха, оттам излазяха, като че ли и тях да бе огряло слънце...          Ала слънце, що за едни тъй драголюбно грей, на други мрак сгъстява на душата. И мрак обзе душата на Стоичка. Ни сън за него имаше, ни отдих; и скиташе се все навъсен той, на целий свят като че гневен. Вред той Ралица все дебнеше да срещне. Ей привечер веднъж му падна сгода на Бешбунар. Той излеком пристъпи и се запря зад чучура - когато, приведена над поставът, сама там Ралица си писаните стомни изплакваше. Тя втора стомна сложи под чучурчето - първата, веч пълна, изправи се да сложи отстрана - и тъй застана в миг, като вкопана. Обади се тогаз оттам Стоичко: "Отколя търся слука да ти дам скъп армаган - огърлица рубета, а, Ралице?..." И тутакси извади из пазвата си златен наниз той и го подаде. Очи не възведе да го погледне пребледняла тя и не пророни, слисана, ни дума. "Наречени са те за теб" - отново, пристъпвайки към нея, той повтори. - Не всичко, мен наречено, за мен е! - отвърна тихо Ралица и сегна препълнената стомна да отнеме. Ръката й тогава залови и я устреля с тъмен поглед той, и троснато отново тъй подзе: "За теб така... така ли е за мен? На мене е обречено сърце ти: то ще е мое - или ничие!" - Пусни!... Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! - извика тя - изви се, отърва се и спусна се набързо низ брега. След нея дълго, дълго гледа той и недобър гореше плам в очи му. И паметта му мисли зли обзеха. Зашло бе вече слънце и бързом вечерни сенки падаха... Въз бряг възпираха отдолу закъснели за Бешбунар девойки и далеч разпръскваше се охолний им смях. Из друг път сви Стоичко и полека към село се упъти.            Много дни се оттогава минаха - и много неща през тия много дни. Ей вече великденските пости превалиха; разтиквяше се зимата. И всичко миришеше на млада пролет... Само мъглива есен гнездеше се още в душата на Стоичко Влаха, че отдавна вече Ралица и Иво - мъж и жена - живеяха честито.   Зовеше я той "мое пиле", поглед от нея не отвождайки, като от свое скъпо, ненагледно благо. И не смъгли му щастието нищо - ни думите на Ралица, когато тя за Стоичко всичко му разправи, ни тъмний негов поглед, изпод вежди при всяка среща мятан неприветно. А радостта на Ивовата майка ни споделил би никой, ни постигнал. И всякой гост у Ралица бе драг и радушно причакан гост. На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше - тъй ведрата зорница допада на стопани ранобудни: не е ли тя на ясни дни благ вестник? Ех, хубава усмивка беше тя...   И с таз усмивка, привечер веднъж, говореше невястата на Ива, приседнала край огъня до него: - Защо ли се забави майка тъй?... Довчас ще втаса хляба и зарана ще имаш топъл за в гората. Ранко нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле; не ще ли ти се ранко да изляза?" - отвърна той, с усмивка дяволита като към нея се изви. - Пък ти! То вече - каза тя и причерви се свенливо. Двама млъкнаха завчас. На огъня притури съчки тя, а той се взря в камината нагоре. А вихъра, като пътник закъснял, на прозорците блъскаше, виеше и свиреше през ниския комин. Стояха дълго мълком те така и този път пръв Иво се обади: "У батеви останала е майка; ще трябва да се иде, че навън я чуй каква е хала разбесняла." - Пред вратнята завяло й до коляно - се Ралица обади, веч когато отвори той вратата да излезе. Но той не чу, набързо дръпнал пак да я затвори - че го сипна буйна виелица в очите, шепи сняг от стрехи нейде сграбил и вкъщи да се премъкне хукнала несвястно. Не задържа тя Ива. С сръчен мах от себе си отърси той снегът и възкриви към хлява, по-напред воловете да понагледа пътем. "Я гледай, чак и вратнята разтворил!" - Затрупай я с трупа си! - троснат глас до него се обади - и докле да се досети Иво, лют ханджар се вби в гърди му - дигна той ръка, изохка и се люшна на земята. И повторно в гърди му кат вби ханджара, викна стръвния убиец: - Мене нейни думи - тебе моя нож! Сърцето, що се не ломи, за мене ще да е цяло! - и прескокна той през трупа и изчезна в тъмнината, зловещо дето вихъра виеше. Нощта погълна глухий стон на Ива; а като че ли слаб, едва досетен ек и сърцето Ралица досегна - неясен ек и несъзнан, тъй както в гората гръм далечен от ловец на птичка се в сърцето отзовава; за миг се тя ослуша и отново я мисълта за утре пак обзе.   Седеше тя прибрана тамо в къта, край огъня, когато се почука на прозорчето излек. Скокна тя и вратнята отвори. - "Добър вечер, невясто Ралко. Мала пък вихрушка! - бързом издума старата, чембер като отви и го от сняг отърси. - Ха затвори, че фтичето ще фръкне!" - Не е ли Иво отподире? - "Иво? Къде се е по таз вихрушка дявал?" И ней разправи Ралица, и плахо погледна я. "Ей, някъде по път ще бъдем се разминали" - изниско ней старата отвърна и повтори: "Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. - Спогледаха се мълком те - и мълком край огъня приседнаха да чакат... Полека-лека вятърът утихна; и рядко само счуваха се бързи, отвън из пътя, стъпки и далеч заглъхваха; а тропота от тях за дълго се отйекваше в сърца им. И нещо тежко, тъмно се полека възйемаше и таеше в душа им, като на лято дъжд, кога в полето лежат вън златни снопи неприбрани. Тъй мина час и друг, а все нема очакваний от тях да се завърне... И наведнъж - поджегна ли ги мисъл нечакана? - те скокнаха и двете и литнаха на потръс. Пред вратата те зърнаха полузавени стъпки и като че ли нещо ги повлече нататък, закривиха... В тъмнината, зад зиналите вратни на обора, на трупа Ивов Ралица се спрепна и с вик върху му падна во несвяст. Далеч и близо в глъхналата нощ разлаяха се псета... Глъч се дигна; и стекоха се оближни съседи на писъка у Ивови. Блещукна фенерче сред навалицата - слабо огрея то прегърчения труп, зад прага възнак повален, с широко изцъклени безжизнени очи - и него с писък прегръщаха жените. Отнесоха съседи Ива вкъщи, а сутринта отнесоха го свои на гробищата, в вечната му къща. Пожалиха за чуждо чужди хора; пожалиха за Ралица, за Ива, окаяха и старата му майка, погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?" па скоро и забравиха. Една не го забрави старата му майка и наскоро, при пролет, се помина. При синов гроб отвори се и майчин. Един до друг те легнаха в земята - и на сърцето Ралици. Злочеста, една за двама остана да жали, на гробовете им да реди.                     Начесто западаше й мисъл за Стоичка; западаше й: "Божичко, нима!?" И морници побиваха я хладни. (А сам Стоичко, заради когото и хората пошушноваха нещо, след Ивовата смърт, на два-три пъти се по кръчмите мярна - и без вест подир това на някъде забягна.) През сълзи тя не видя пролетта, в тъга не сети лятото как мина и дойде есен. Есента доби тя момчана рожба - радостна сълза во пороя на скърбите й падна. ---------------------------------- Дни минаха и много мина с тях. Тъй както свива модрия седянко цветец, когато слънцето залезе, и тъй сърцето Ралица се сви, прибрало спомен скъп за ясни дни... Живей сиротно с своето сираче живот неволен тя сега. Радей по чужди къщи, бъхти се весден, и прязнощ я над хурката заваря. Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце.  



Гласувай:
6



1. veselinka - Пенчо Славейков е
14.09.2011 12:41
бил голям сладкодумец и майстор на словото. Не случайно са искали да му дада Нобелова награда.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: elika
Категория: Хоби
Прочетен: 3666253
Постинги: 856
Коментари: 1260
Гласове: 2402
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031