СТИХОВЕ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ По случай 145 години от неговото рождение   Ни лъх не дъхва над полени... Ни лъх не дъхва над полени, ни трепва лист по дървесата, огледва ведър лик небето в море от бисерна роса.   В зори ранил на път, аз дишам на лятно утро свежестта — и милва ми душата бодра за лек път охолна мечта.   За лек път, за почивка тиха през ясна вечер в родний кът, където ме с милувка чака на мойто щастие сънят.   http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2    http://www.gabrovonews.bg/curious/9833/   Извардила Марта, дойде пролетта... Извардила Марта, дойде пролетта несетно в нощта, но призори тая измама видяла, налетя върху й тя с хала.   И зина насреща й старчески зев, и сблъска я с рев, и цветната дреха развя и размята, и с дъжд й наплиска снагата.   Но шалаво чедо не ще и да знай — и смей се, играй... А слънце, на прага небесен запряно, изглежда ги благо засмяно.   На листовцете на моминската сълза... На листовцете на моминската сълза родените в зори две капчици роса   огрея слънцето с вълшебния си лик — и двенките в едно се сляха те за миг.   Не сляха ли се тъй и нашите сърца, като онез две капчици роса?   Ти помниш? — в ясните зори на младостта, кога ни слънцето огря на любовта!   Престана поройния дъжд... Престана поройния дъжд, отмина вихра ненадеян; гръмовний сетен ек заглъхва, далеко някъде отвеян.   И само капчици се ронят от листовцете разведрени, и падат — благодатни сълзи, от блясък слънчев позлатени.     Вей долняка и отвява... Вей долняка и отвява струпания зимен смет. Ей прехвръкват лястовички, носящи от юг привет.   Пролетта ги тях изпраща с писъмце до нази тук; в него пише тя — отдавна, че е тръгнала от юг.   Маргаритното кокиче — думите са в туй писмо, слънцето с зарици ясни писало ги е само.   Модрооки теменужки запетайките са там; удивителна на края мъдри се божура сам.   Подпис му е росен здравец, розата му е печат... От писмото дъха младост, вее нежен аромат.   Сърце, сепвай се! Туй писмо теб го праща пролетта... Тя веч знае, че при тебе е сестра й — любовта.   До пътните врата го тя изпрати... До пътните врата го тя изпрати, и тихо сбогом му пошепна само; отмина той, а мълком тя застана, о вратнята облегната на рамо.   На ъгъла изви се той към нея и кивна й, преди да свий от тамо. И дълго тя се взира все нататък, о вратнята облегната на рамо.   Нощ преваля. Зад гори... Нощ преваля; зад гори ясен месечко се скри, ей зора ще сипне скоро — сбогом, жадена изгоро!   Що е, че съм разделен аз от теб? Нали весден мила на сърце те нося — сбогом, птичко свилокоса!   Скоро пак ще притъмней. Славей песен щом запей, ти възчаквай ме тогива — сбогом, моя желбо жива!   Не чезни, а имай мен мило на сърце весден — би ще времето крилато... Сбогом, мое златно злато!   Плакала е горчиво нощта... Плакала е горчиво нощта, плакала е мълком сирота, че за нея белий ден нехае, че не иска той дори да знае туй що мъчи нейното сърце и каква й скръб тъми лице!...   И когато сипна пак зората — от сълзите на нощта земята бе покрита с бисерна роса; и во всяка капчица-сълза се огледва белий ден сияен — и усмихнат мина пак нехаен.


Во стаичката пръска аромат...
Во стаичката пръска аромат оставена от тебе китка цвете, тоз аромат душата ми в мечти при теб унася, свидно мое дете.   И виждам те унесена в мечти за мен, подпряла чело на ръцете... Во стаичката пръска аромат от теб оставената китка цвете.   Отсреща, дето стръмно се извива...

Отсреща, дето стръмно се извива пътеката по скута на баира, под сянката на тъмнолиста слива, прохладно, тихо изворче извира.   Моравата самотно там що вене, към всякой пътник гледа завистливо, а изворчето шепне: тук при мене, как сладко, ах, как чудно се почива!     Месеца самотно грей...
Месеца самотно грей и лучи вълшебни лей   над планинските вършини и обвити в мрак долини.   Сънний мир сън осени... Само будните вълни   в тъмното море немирно се премятат беззапирно.   И унесени, в захлас нещо шепнат с тъмен глас, —   дали сага съкровена?... И заспалата вселена,   като че ли в трепет плах, слуша, схванала во тях   нейде някой рев далечен — ек от хаоса предвечен.   Зла ни стигна орисия...

Зла ни стигна орисия. Разделени друг от друг, ние чезнем в самотия — на север ази, ти на юг.   Дни прииждат, дни минават... Ще ли дойде ден желан за онез, що си подават ръка за обич само в блян?   Капчици дъждовни...
Капчици дъждовни падат от небето — и орачу трепна радостно сърцето.   Чу той техний говор с ветреца пролетен и на ранний посев поздрава приветен.   И в мечти честити видя той отрано в златен клас израсло зърното посяно.   И кръстци, и снопи — дар за труд грижовни... Святи, благодатни, капчици дъждовни!   Тихо вее вечерна прохлада...
Тихо вее вечерна прохлада и полека мрака нощен пада, всичко веч прибира се за сън. Трепнаха звездици в небесата. Из полето нейде от чердата се зачува тих, залутан звън.   Пъпчиците към земя привеждат, морни, росно чело и изглеждат как се мило милва лист со лист... Дневна скръб в душа се притаява, и сърцето с кротост упоява аромата нощен, благ и чист.
В незнаен кът, далеко в родний край...

В незнаен кът, далеко в родний край, понякога за мене тя мечтай — ни ази ней, ни тя на мене знайна. Другарката на мой другар, в писмата, от нея ми изпраща поздрав мил... С какво ли съм сърце й умилил?... И ето ме, към онзи кът незнаен и аз във блян унесен – и потаен като да счувам шепот от уста. Нашепвайки несбъдната мечна, дали, в минута на усамотене, тя не лети към чуждий край, при мене? Кат есен лъх две капнали листца мечта потайна родни две сърца в замая носи и си с тях играе. За що копней едното? Що желае в блян другото?... Вей есенният лъх... На поздрав мил отвръщам със въздъх.   Безумний вихър на живота...
Безумний вихър на живота подмята го насам-натам — в безумний вихър на живота безумно той се хвърли сам.   В безумний вихър на живота де той ще спре? На кой ли бряг... В безумний вихър на живота тежко на тръгналий без стяг.   Вият се облаци черни...   Вият се облаци черни, вихрена буря се кани; като че в мисли чемерни мръщат се тъмни балкани.   По-скоро шеметни бури, по-скоро, вихри несвясни!... Бура на мрак край да тури, бура душа да изясни.   О, има тих вълшебен край... О, има тих вълшебен край и никой го не знай, къде е той — вълшебен край на отдих и покой. Къде е той? Живей, люби, страдай, надей се и желай — достига там тоз, на когото во сърцето плам гори за там, — тоз, който люби, страда и живей, тоз, който като мен за тоя край кoпней.   Вървиме ний самотни на светът...   Вървиме ний самотни на светът, звезди световни, всяка своя път; един за други в тайна желба креем, един за друг — и отчуждени греем:   ти с дивното вълшебство на плътта, аз с висший бяс душевен — гордостта. Светът ни гледа в нямо изумлене — и се чужди от тебе и от мене.   И ний вървим самотни на светът. Дано не се присрещнем някой път! Съединени, ний ще угаснеем... За нас самотност тряба — за да греем.   Цъфтят цветенца в моята градина...
Цъфтят цветенца в моята градина: и шибой горд, и кичеста върбина,   и момини сълзи, и син синчец, и розата — на вси цветя венец.   И надвечер, когато ги поливам, и призори, кога при тях отивам,   посрещат ме те с тих и мил привет. И всякой стрък, и всякой свиден цвет,   като че ли отгатнали тъгата и за какво ми в жалба крей душата,   запитват ме: „Кога ще дойде тя, сестрицата ни, между нас цветя?   Без нас тя чезне, както ний без нея!“ И аз я чакам, цветица, но де я!   Вихър сви и тъмен рой...
Вихър сви и тъмен рой облаци Пирин обвиха — тъкмо Рила в зори тихо му зашепна бляна свой.   Но забулени во мрак, през мъглите с ек гръмовен своя разговор любовен продължаваха те пак.   Над безкрайните полета...
Над безкрайните полета тишина е и покой глухо дремят класовете, морни от пладнешки зной.   Задухата в знойний въздух с огнени крила трепти — и за близка жътва тихом тя на нивите шепти. През мрака сянка надалеч...

През мрака сянка надалеч по мътний Стикс се мярка — Харон, намръщен и сърдит, подкарва свойта варка.   А в нея са събрани рой моми и момци млади, и мускулести мъжие, и старци белобради.   Отвлечени от белий свят, от радости и нужди, пътуват те към Ахерон, един за други чужди.   Един натяква, друг се смей, там трети сълзи рони... А безучастно мътний Стикс едвам с вълни ромони.   Пустинни брегове мълчат, ек стонът не посреща... И сал понякога Харон намръщен ги изглежда.   И пак, намръщен и сърдит, той кара свойта варка... Сред мрака татък надалеч тя над вълни се мярка.   На гроба ми изникна щат цветя...

На гроба ми изникна щат цветя — това са мойте песни недопети.   А между тях изникна ще и тя — от хубави най-хубавото цвете...   Най-хубавото цвете не възпях! С вълшебен дъх душа ми възхитена   то упои... и в нея с трепет плах увяхна мойта песен неродена!   Отрупани от нощний сняг нечакан...
Отрупани от нощний сняг нечакан, градински вейки виснат мълчаливо; милувката на утринното слънце трепти над тях и милва ги игриво.   Ей капчица — сълза от таз милувка — се в миг отрони, маргаритно-злата, и слънчеви лучици я спровождат, додето тя да падне на земята.   И капчици-сестрици тя поведе — виж как по нея рой по рой се ронят, и сякаше из въздуха не капки, а слънчеви лучи се тамо гонят.   Как вълна преко вълна...
Как вълна преко вълна пенясто поточе мята! Техний ромон с ведрина в миг изпълни ми душата.   Шум поволен, шум в захлас — спомени от младост ранна... Минатия път завчас ясно ми в умът предстана.   Тъжна жега. Градом пот се от морно чело рони... Дълга пътя — къс живот — кой ли бяс ме в тоз път гони!   Шум поволен, шум в захлас — спомени от дни щастливи... Към поточето се аз спуснах по брега ронливи...   Гребн

Прекрасни стихове на един изключително талантлив български поет!

Аз съм ученичка и трябваше да прочета тези стихове , благодаря ви да прекрасната статия за Пенчо Славейков!!