Честит   празник, българи! Честит празник на всички духовници, монахини и монаси, учители, учени, поети, писатели, преводачи, библиотекари, издатели, книгоразпространители, служители в музеите,  и на всички вас, които днес се грижите за духовното израстване на българската нация!


Денят на народните  будители е български национален празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На него се почита паметта на българските църковни и просветни дейци, а така също и на радетелите за национална независимост и свобода, както през Възраждането, така и през всички времена от българската история. Почитаме  всички онези, които са довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. В освободена от османско владичество България интелигенцията и необразованите хора съзнали  подвига на Възрожденските писатели и революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет.

За първи път празникът е честван в Пловдив през 1909 г. До тогава на тази дата е празнуван денят на Свети Иван Рилски (по стар стил).

Жителите на градовете  и селата в миналото отдавали заслужената признателност към народните будители, като кръщавали улици, читалища и училища на тяхно име. По тази причина Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, през 1922 г. внася предложение в Министерския съвет за определяне на 1 ноември за Ден на българските народни будители. Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент, българите се вглеждат в делата на онези, които, в трудно време, с мощта на своята мисъл, са връщали равновесието и духовната стабилност на народа.  с Указ на цар Борис ІІІ от 1923 г., 1 ноември  е обявен за общонационален  празник на всички заслужили българи.

По повод честването на празника покойният академик протойерей Ив. Гошев пише в Църковен вестник, бр. 38 от 1926 г. обръщение, чиито думи и днес звучат актуално: “Преди няколко години малцина си спомняха за народните будители, а още по-малко бяха онези, които взимаха участие в празненствата, устройвани в тяхна чест. Обаче последните национални катастрофи ни накараха да се стреснем и да хвърлим поглед на славното ни минало, за да търсим там опора за нашия народ. В това минало ние намерихме забравените велики народни будители и в тяхна чест преди няколко години бе определен специален ден за прослава. И без преувеличение можем да кажем, че 1 ноември, Денят на народните будители, днес е един от най-големите национални празници.”   До 1945 г. Денят на народните будители е  честван като общонационален празник. След 1945 г., по нареждане на народната власт,  празникът е отменен. След дълго прекъсване, по предложение на Петър Константинов от сдружение „Мати Болгария” е възстановен отново от 36 Народно събрание. Със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет  на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Отново  1 ноември официално е признат за Ден на народните  будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. По предложение на Съюза на учените той стана и Ден на учените.

Забележителен е фактът, че първият закон на новоосвободената българска държава е законът за задължителното всеобщо начално образование.  9 години преди Освобождението на България, през 1869 г., се създава книжовното дружество, което слага началото на Българската академия на науките. На този ден, България отдава своето признание на дейността на безброй народни будители, които създават Българското Възраждане.

Сред  най-популярните български народни будители откриваме имената на видни монаси, учители, поети, писатели, революционери, общественици - Светите братя Кирил и Методий и техните ученици, цар Симеон Велики, Свети Патриарх Евтимий, Свети Паисий Хилендарски,  Григорий Цамблак, йеросхимонах Спиридон, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски и всички български светци и мъченици за христовата вяра, Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Васил Априлов, Николай Степанович Палаузов, Николай Христофорович Палаузов, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Стефан Стамболов, Иван Вазов и др.  

  Цар Симеон Велики




Управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на цар  Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част на Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа. При управлението му България граничи с три морета — Бяло, Адриатическо и Черно, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.
Освен отличен военен предводител, цар Симеон Велики е и високообразован владетел, възпитаник на Магнаурската школа.  Затова България бележи  период на културен разцвет  „Златен век на българската култура”, както го нарича  Спиридон Палаузов (български историк през XIX век).
Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.
  Светите братя Кирил и Методий и техните ученици
 



  Известни още и като Солунските братя, Св. Методий и Св. Константин (Кирил) Философ, създават,   разпространяват и налагат   първата славянска азбука - глаголицата. На името на Св. Кирил е наречена създадената по-късно азбука  кирилица.
 

Канонизирани са за  светци за превода и популяризирането на Библията на  старославянски език  (придобил популярност в неговата руска редакция като църковно-славянски език или черковно-славянски език) и за разпространяване на християнството сред славяните. Считани са за равноапостоли от Светата православна църква. Обявени са от папата за покровители на Европа.


Православната църква ги почита като Светите Седмочисленици (27 юли), заедно с техни ученици и продължители на святото им дело  Св. Климент Охридски, Св. Наум,  Св. Ангеларий, Св. Сава и Св. Горазд.



   Свети патриарх Евтимий Търновски





 Един от най-великите българи и личности от Средновековието, най-известният патриарх на България и последният предстоятел на Православната църква на Второто българско царство. Той e авторитетна фигура в православния свят.
Св. Евтимий Търновски ръководи Търновската книжовна школа, основана от него или патриарх Теодосий Търновски. Св. Евтимий извършва правописна и езикова реформа на българския език. Поради голямото културно влияние на България върху славяно-православния свят, Евтимиевата реформа се отразява на писмеността в Сърбия, Влахия, Молдова и руските княжества. Значението на Евтимий Търновски за възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век е неоценимо. 
  
Свети патриарх Евтимий е написал  Пространните жития на Света Петка Търновска,  на Св. Иван Рилски, Иларион Мъгленски,  на Св. Филотея Търновска.     Похвални слова  за Михаил Войн,  за Св.св. Константин и Елена, за  Йоан Поливотски, за Св. Неделя.


Послания  до Киприанмитрополит Арсений,  до тисменският монах Никодим.       Турците се опитали да го посекат, но както разказва преданието, в момента, в който вдигнали меч срещу Свети патриарх Евтимий, поробителят се вкаменил. Останалите се уплашили и не екзекутирали патриарха, а само го заточили. Но макар и заточен, оказвал изключителна морална подкрепа на българите в първите години от падането на България под турско робство.     Свети Паисий Хилендарски и Свети Софроний Врачански
   
Пръв изразител на народните стремления и българското националноосвободително движение е атонският монах Паисий Хилендарски. Той описва историята на българския народ, обосновава исторически правото му на свобода и възбужда патриотични и борчески пориви у сънародниците си. През 1762 година написва знаменитото си съчинение "История славянобългарска”. Книгата представлява своеобразен повик към българите за национално осъзнаване и борба против поробителите. "История славянобългарска" се предава и преписва от българския народ като свещена реликва.

Дейността на Св. Паисий Хилендарски намира ревностен последовател в лицето на друг народен будител - Св. Софроний Врачански.




Той е автор на първата българска печатна книга, излязла през 1806 година. Книгата представлява сборник от празнични поучения под заглавие "Неделник". Св. Софроний Врачански достига до убеждението, че за успешната освободителна борба на българския народ е необходимо да се повдигне преди всичко нивото на образованието. Той призовава образованието, богослужението и книжнината да бъдат на говоримия български език, за да са достъпни за всеки. Софроний цели да се изгради трайно у народа съзнание за българска национална принадлежност.    
Йеросхимонах Спиридон


Спиридон е роден в Габрово през първата половина на XVIII век. Още съвсем млад заминава за Света гора, където става монах и прекарва дълги години в Зографския и Хилендарския манастир. Между 1747 и 1763 година, поради несъгласие между монасите в българския и сръбския манастир, се премества в Илинския скит на Пантократорския манастир, при основателя на този скит, украинеца Паисий Величковски. През 1763 година Паисий Величковски напуска Света гора и заминава за Молдова със 64 монаси, един от които е Спиридон Габровски, по това време един от най-усърдните му ученици с духовен сан йеросхимонах. Заедно със своя учител Спиридон посещава молдовските манастири Драгомирна и Секул, а през 1779 година се установява в манастира Нямцу край Яш. Там той остава до смъртта на своя учител и наставник, който е станал игумен на манастира малко след тяхното пристигане там. Спиридон Габровски използва библиотеката на манастира, за да допълни познанията си и през 1792 година успява да завърши книгата си „История во кратце о болгарском народе словенском“, която напомня на Паисиевата история и нейната цел е да припомни на българите за славните години от Първото и Второто българско царство. Освен този труд, йеросхимонах Спиридон Габровски преписва жития на светци, превежда от гръцки език богослужебни книги, редактира някои вече направени преводи, съставя служба на Теодосий Търновски, към която пише интересен предговор.


Любен Каравелов и Васил Левски  
Освободителното движение през Възраждането ражда революционни дейци, имената на които днес знае всеки българин. Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев. През 1869 година се създава Българският революционен централен комитет, който слива двете течения на българското революционно движение - революционно-демократичното и либералното. Така се дава отговор на историческата необходимост от формиране на единен център на националната борба.



В издавания от него вестник "Свобода" Любен Каравелов изобличава обществените отношения в Турция, като посочва, че те са недостоен анахронизъм за Европа, и представя турското правителство като враг на свободата и прогреса на балканските народи. Той налага идеята за революцията като радикално средство за решаване на българския национален въпрос.




Да работи за народа се посвещава и Васил Кунчев, останал в българската история под името Васил Левски. Основа на политическата идеология на Васил Левски е неговата вяра в естествените сили на българския народ. Гениален идеолог и политически стратег на освободителното движение, Васил Левски създава организационната структура на революцията. Той определя голямата цел на освободителната борба - с една обща революция да се направи коренно преобразуване на държавната деспотска система и тя да се замени с народно управление в лицето на демократична република.


Христо Ботев  


Горещ привърженик на идеята за обединението на всички балкански народи в един братски съюз е поетът, публицистът и революционерът Христо Ботев. Той възприема и творчески преосмисля най-прогресивните идеи на руската и западноевропейска мисъл. Ботев страстно желае протест, бунт, въстание. Той става един от пламенните будители, които очертават стратегическите и тактическите цели на революционната борба на българския народ.

Всяка нация, голяма или малка, преживява мигове на небивал възход. Изключение не прави и България. Миналото изобилства от цяла плеяда духовници, неуморни книжовници, общественици и борци за свобода. Историята е съхранила имената на всички тях - живели, работели и завършили земния си път не за лични материални блага, а в името на своята родина.  
Стафан Стамболов




Бележит български държавник, революционер, политик, поет и журналист. Той взима активно участие в Старозагорското въстание през 1875 г.и Априлското въстание през 1876 г.
След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 г. се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването ѝ от зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар ѝ критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия.

И още безброй други видни исторически личности!
  Снимки: Интернет   Подготвиха: Елена Колева и Ивелина Колева
Авторски материал - при нарушение на авторските права, ще бъде търсена законовата отговорност от виновните лица!
 

Благодаря за хубавото представяне! Прегръдка!

Отличен постинг! Чудесно подбран снимков материал и съчетан с текста! Истинско родолюбие!

И на Вас, които ни ограмотявате напълно безплатно, защото всичките тези статии искат много знания и време да бъдат така изчерпателно написани! Благодарности!

Прекрасна разходка из историческото минало на България. Наслада за сетивата да се четат такива добри текстове, с толкова нагледни снимки! Истински урок по родолюбие!

Ако учебниците бяха написани така, децата със желание щяха да учат!

mnogo se radvam 4e ima takiva hunavi statii