Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03.2020 14:29 - Писмо No 80 (II-III.2016) [#2]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 594 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

26.02.2016 - Ето че и днес осъмнахме благополучно под небето на Австралийския Съюз (както по-рано се наричаше тази държава; ако искате да знаете, така сме го учили по география с другарката Добринка Добрева – мир на праха и светъл да ѝ е пътят в отвъдното). Все още се намираме в хотелската стая и докато аз търпеливо изчаквам моите кокони да се наспят, че пък после да се и нагиздят за излизането ни из града, за да потисна нервите си с цел добиване на стоическо спокойствие, седнах зад компютъра да нахвърлям няколко празни мисли в ранното начало на петъчния ден. “Ранно” вероятно не е най-точното определение за утрото, защото стрелките на часовника отдавна подминаха цифрата 8, независимо че по нашенското време часът е само 07:40 - нали тукашните времемери са с 30 минути напред, та сега караме според техните еталонни единици и нормативи.

Хотелът, в който сме отседнали е много скъп, луксозен и тузарски – все едно Пловдивският “Тримонциум” от времето на Развитото Социалистическо Общество (т.нар., РСО от миналото, в случай че някой го е забравил). Сградата му е стара, строена по времето на култа към личността на Сталин - високи тавани, тежки завеси, дървени мебели, солидни врати и т.н. Даниелчето намери някакви евтини тарифи и само срещу $140 на вечер хората ни предложиха цяла стая с две легла и половина за бебето. Добре ама като ни видяха каква голяма мома сме повлекли подире си, снощи от рецепцията ни настаниха в по-голяма стая с два двойни кревата - естествено безплатно, като почетни гости на хотела им. Иначе цените в този комплекс са значително по-високи, от порядъка на $280 само за една нощувка под техния покрив, а не е изключено за апартаментите си да искат дори повече. Ама пък и как няма да е такава висока “почитността” им към нас, след като вчера се появих пред излъсканите до ослепителен блясък витрини на хотела и върху още по-лъскавия мраморен под на фоайето, слизайки тържествено от возилото на Виолета (със завиден престиж като марка и модел, някъде между Запорожец 965 и Москвич 407); самият аз облечен с черен фрак, шарена ризка от басмичка отдолу, обут в неизменните си шорти и сандали на бос крак. От нас тръгнахме в лято - в Аделаида обаче ни посрещна зимата, озъбвайки се със своите минимални градуси. И понеже изведнъж ми стана много студено, та си извадих сакото от костюма за сватбата, па си го навлякох отгоре като ямурлук. Панталонът разбира се не посмях да обувам, да не би да го омацам с нещо – а иначе нищо друго нямам в куфарчето; теглото е кът, нали вече говорих за това. Слизам тежко-тежко от автомобила и започвам да вадя дисагите от багажника. Веднага към мен се втурнаха онези лакеи със златните лампази по гащите и червените милиционерски шапки, че да ми ги вкарат вътре в антрето. “Мерси, ама няма нужда, рекох - щото и без друго нямам дребни пък, че да ви дам за услугата!”; нали и те подлагат шепа за всяко тяхно движение. Връчих по едно куфарче на Даниелчето и на малката принцеска, грабнах си аз моето и по този забавен начин пристъпихме към официалното ни настаняване.

Тук в тази каюта обаче нямаме условия за готвене и приготовление на топла котлова храна - разполагаме само с един електрически чайник за гореща вода; оставили са ни едва няколко пакетчета кафе, чай и захар, а всичко останало от хладилничето (вино, бира, минерална вода и газирани напитки) се плаща допълнително по ценоразпис не на самолет, ами га че ли се возиш на космическа совалка. В този ред на мисли посочвам, че литъра на най-обикновената дестилирана вода в пластмасово шише, която се купува за никакви, почти жълти стотинки от всеки гастроном, доставена в стаята ни чак до осмия етаж вече струва $10; за една тенекиена кутийка от 0.375 л, пълна с кока-кола или някакъв прокиснал швепс искат само $6, но пък бирата или вино със същия обем е вече $9 или $10. За по-лесно пресмятане едно шишенце от 0,600 л с бистра купешка водичка също им струва $6; за бонбони, ядки и други хрупкави мезета по стотина грама, тарифата отново е закръглена в рамките на $6. Въобще, тези хора имат ли акъл, нямат ли? - цяла вечер все това се чудим с Даниела. Иначе аз в този чайник мога да сваря единствено яйца и малко кренвирши - правил съм го и друг път в подобни кризисни ситуации, та от опит знам, че не е невъзможно. Виж, вече боб ще бъде малко трудничко да се наготви в един такъв малък съд, но пък за аламинутни ястия е универсален.

Денят обещава да бъде слънчев и макар не толкова топъл и горещ, както очаквахме, все пак това е по-добия вариант, отколкото да се пържим в собствен сос на 38°C-40°C жега – а ние и такива тежки случаи сме имали. По прогноза температурите ще се въртят около 20-те градуса, но аз сакото си го подносвам смело. Иначе освен по един чифт чорапи и долни гащи, нищо друго нямам в мешката си. Е, и ризата разбира се, която онзи ден си купих специално за сватбата. От същия “бутик” взех и една вратовръзка - много подходяща по десен за червено-черният ми сватбен тоалет. Даниелчето обаче, докато я видя и проконтролирам, на бърза ръка я опрала, след което тя стана на парцал - изхвърлих я тутакси още у нас, така както си беше вече кристално чиста и неопетнена (не Даниела, бре - за връзката ми става въпрос...). Та сега една от задачите ми за деня ще бъде да посетя местните бутикови вериги от “Армията на спасението” и други подобни социални и спомоществователни организации, че да си намеря някоя папийонка - каквато всъщност аз търсих при нас, но не открих по локалните вехтошарски дюкяни в околовръст. Даниела моля ви се, най-естествено и изборът на ризата ми не хареса, та вероятно ще ме мъкне по магазините да ми купува нова. И това ако не е посегателство върху личността и личните ѝ предпочитания – здраве му кажи! Ей, такива ми ти работи - домашни...

А пък ето какво става и по-нататък с нас - вече е “днес”, 27.02.2016. Съботният ден започва, както обикновено: за едни - още в леглото; за други, по-ранобудни като мен - на писалищната маса в тясната монашеска килия, пред парчето пожълтял папирус с гъше перо в ръката, натопено в мастилницата от слонова кост (относно първата част на сутрешното ми изложение, гарантирам за неговата пълна достоверност; втората е само частично близка с действителността, макар и не съвсем съгласно описанието, но пък иначе много хубаво ми прозвуча - исторически носталгично, някак си). И тъй като все още не знам нищо за днешната ни програма, освен че някъде в следобедните часове на деня отиваме на сватба, сега ще ви занимавам само с преживелиците ни от вчера.

След като най-после всички привършихме с ритуалите по приготовленията ни за излизане и малко по-късно напуснахме пределите на хотела, до това време вече градският часовник отби 11-те си удара по камбаните на кулата. По принцип ние се отправихме в неопределена и безцелна посока, но пък с тенденция да стигнем и до Централния градски пазар - едно от емблематичните места за посещение, подобно на закрития пазар в Будапеща. Бяхме дори и леко поизгладнели - особено аз, след измършавялата пилешка “закуска”, със спомените от която си легнах неохотно предната вечер. Доста обикаляхме и кръстосвахме улиците на Аделаида, но в крайна сметка се добрахме и до въпросния пазарски комплекс. Направихме една пълна обиколка измежду сергиите със зеленчуците; спирахме се покрай всяка от витрините с деликатеси и лакомо опитвахме от “рекламите” - де парченце саламец, де пък някое кашкавалче, бисквитка, маслинка или каквото там всеки търговец си предлага от стоката. С такива няколко тегела човек спокойно може да засити глада си и повече да не се тъпче с нищо друго. Но, не-е-е! Ний не сме от тях, как’ Сийке - ние търсим нещо, дето много да ни е вкусно и много да ни хареса; да бъде и безумно евтино, че пък да се и натъпчем с него, както си знаем като за последно. Вървейки бавно от дюкян на дюкян и спирайки се на всяка сергия с лакомства, ето ни пред отрупаните витрини с всякакви видове сирене (бяло, жълто, синьо, зелено...) и кашкавал - от най-сухия възможен, дето се троши като тебешир, та до онзи, който пък се точи на конци и се разтяга като ластик в устата. Питам момата специално за един специализиран и строго определен артикул, който аз навремето съм купувал много успешно по $3.50 килото и от който с моят малък Неничко по онези времена сме изяли ако не тонове, то поне цели пити и тенекии, докато живеехме в това, почти двумилионно вече градче. Тук, на това място отварям една малка статистическа скоба и пояснявам, че Аделаида, със своите 1.3 милиона жители (по данни от преброяването през 2015), за момента се нарежда на пето място по големина в цяла Австралия – предполагам, че от столичните щатски градове, той е най-малкият; затварям скобата и се връщам на витрината с млечните произведения. Там, за моя най-голяма и приятна изненада, женицата ми извади едно парче от въпросната стока и ме пита: “Това ли ти е меракът, бре чоджум?” Защото пък много любезно предварително ѝ обясних, че въпросното сирене “Крема” аз съм купувал от същия щанд точно преди 24 години - тогава вероятно лично от баба ѝ, понеже тя самата не е била родена по времето, за което иде реч. Добре ама момето потвърди, че именно това е бил въпросният мой млечен продукт, който те продават на същия техен щанд дори вече от 30 години насам. Е, рекох - сега вече говорим на един и същи език - давай парчето, че да го заръфам още на място, докато си плащам стотинките. А-аа, за цената ли ще ме попитате сега? Ами съгласно пазарната икономика, която и в тази част на света вилнее с бесните си закони, за последния четвърт век ценоразписът специално на този артикул е скочил близо 2.5 пъти и въпросната стока в днешно време се харчи по $8.50, вместо по $3.50 от миналото ни незабравимо. Е, да де, ама пък аз тогава ходех аргатин по нивите на кулаците да им бера чушките и доматите за жълти стотинки, докато сега почасовата ми надница се измерва вече с бели (макар, че пак стотинки, де) – изводите са за вас… Хората се оказаха разбира се гърци, но впоследствие със задоволство установих, че сиренцето им си е баш същото, което помнех от едно време - за разлика единствено на цената му, която в случая обаче не ми се яви като много сериозно определящ фактор; човек като е богат, не жали средства – особено пък подир гъза си лаком…

Малко по-надолу из редичките на пазара се намираха вече и германските щандове - с техните пушени салами, всякакви наденици и кренвирши, сарфалади, шунки, свински бутове и т.н. Ох, че като откривам аз измежду купищата със стока една кутия с парченца и най-различни изрезки - главно саламчета и наденички, ама от най-вкусните. Взехме Ѕ килограм, само за опитня. От италианците пък си купихме турски хлебчета, а от китайците - няколко гръцки баклави за десерт. Интеграцията в търговията е многоцветна и мултинационална - това да не ви учудва; глобализацията на света не е само в Европа. Така с вързопчетата и пакетчетата седнахме на една масичка, че като почна едно ядене, едно опитване - щяхме да се пукнем направо! Забравих само да спомена, че покрай руския щанд пък само си подложихме с по една от техните мазни пирожки, които като вкус и автентичност, сравнени с оригинала заслужиха всеки свой цент в цената си от $4.50 (през далечната 1987, по улиците на Киев и Москва подобните кулинарни творения вървяха за по някакви си 10-11 тогавашни копейки, но пък това е вече хептен друга тема за икономически размисъл). Още там и след всичките останали опитвания, от здравословна гледна точка ние би трябвало да бяхме утолили глада си, но не разбира се и нашата бездънна лакомия - именно която ще затрие света, а и нас самите покрай това.

Като привършихме с усвояването на храната, напуснахме това шарено и многолюдно тържище, за да се отправим отново в неизвестна посока, но пък с благородната цел, тъпчейки по улици и тротоари да стигнем и до централната търговска улица, с множеството магазини, бутикови дюкяни и други пантеони на снобизма и човешката ненаситност. По път влязохме в едно държавно учреждение да се изпикаем - мисля си: къде например в София, на човек може да му се отдаде подобна възможност, че да си изхвърли понуждата някъде из коридорите на властта? Дали в нечие важно министерство, в сградата на Народното събрание или пък направо у Президентството? А ние тук го направихме със задоволство и подчертана охота, само че не можах да разбера точно в сградата на кой местен промишлен отрасъл ни се беше случило. След настъпилото облекчение, повървяхме доста и добре, че денят беше сравнително прохладен, защото в противен случай това огромно разстояние би било невъзможно да се изходи пеш в някой адски летен зной.

Така неустно стигнахме и до главната уличка. На едно кьоше открихме магазин за стоки с намалени цени и измежду всички вехтории, аз за себе си открих една снежнобяла папийонка. За $2 се обзаведох и попълних липсите си в тоалета, а като се облека довечера, хората може да си помислят, че аз съм младоженика, а не наш Тончо (Тони – от Теодор, който пък е кръстен на дяда си Тодор, както се казваше бащата на Краси, Бог да го прости). Часовете отминаваха един подир друг, ние си убивахме времето от магазин в магазин и от цялата работа малкото също се докара с една бледолика поличка. На връщане си купихме малко вода и бира - в 16:30 вече се бяхме прибрали обратно в хотела. Но, чакайте - екскурзията ни съвсем не свършваше само до там. За вечерта имахме уговорка да се видим с Мишо и Виолета, та с тях да отидем на разходка из фестивалния град, след което и на вечеря разбира се (задължителната процедура, че как иначе - гладно око алчно, заспива ли току така?)...

Към 18:30 приятелите дойдоха да ни вземат с колата си и ние пак се озовахме в центъра на града. Тръгнахме да се разхождаме и стигнахме до парка, където точно по това време на годината се провежда световен фестивал на културната дейност и “самонадеяност” - въртят се обръчи, на всеки ъгъл по някой ентусиаст гълта саби и мечове или от устата му бълват огньове; музики струят отвред, китари, зурни, цигулки - една огромна какофония от пъстроцветни циркаджии, градски музиканти и всякакви улични изпълнители. Тези празненства се проведат ежегодно, като почти през цялото време на годината специално в Аделаида има запланувани най-различни подобни мероприятия. Не случайно на този щат (South Australia) му викат “фестивалния” (The Festival State).

Не след много дълга пешеходна разходка, седнахме и в заветния ресторант да си начешем крастата с купешката им храна. Попаднахме в една Баварска кръчма, с немска бира и всякакви разновидности от шницели. Бирата действително хич не беше лоша, но пък за 4 наливни халби ни отсякоха главите с $50 още на влизане, като за “антре”. Впоследствие обаче манджите им се оказаха далеч не толкова скъпи, а пък като качество и количество надминаха очакванията ни - този път в положителна посока и във високите оценки на десетобалната система за еталон и сравнение. Порциите бяха огромни, до невъзможност за изконсумиране на цялото количество храна. Шницелите - просто върховни и прекрасни, до подкосяване на краката, срещу някакви си $23-$24 (за сметка на бирата им обаче). Ама да не си помислите, че аз съм ял онова, което ядяха другите по съседните маси? - и този път съвсем не. Уж поръчахме каквото всекиму душата сака; моите две кокони сума време избираха старателно най-подходящото блюдо за мен, според изтънчения ми вкус, който те вече много добре познават. В такива случаи (които по принцип са изключително редки...) аз обикновено не нося очила, заради което до менюто така и не стигам - те ми четат на глас и аз си подбирам най-малката “злина” (защото прекрасно знам, че моите ястия определено отсъстват от листа с номенклатурата на заведението: подчертавал съм и друг път, че в тази държава кебапчета и кюфтета не сервират; шопска салата с мастика или сливова ракия също няма). Снощи бях много приятно изненадан и заради разфасовката от свинско месо, което също хич не е популярно сред туземците - говоря на ниво обществено хранене; иначе по къщите си го ядат, та им пращят и ушите даже.

Мисълта ми беше обаче за моите конкретни и прословути шницели от поръчката за вечерта. Абе гледам уж случайно и небрежно през рамото си, как на някакъв делегат от азиатската раса му донесоха една порция, от вида на която на мен ми се стекоха лигите до коленете, та се и разтреперих от вълнение чак. Чинията му беше пълна с връх - шницелите чак висят извън нея, а пък отгоре им готвачите чукнали и 3 яйца на очи. Лелинко-о, майчичке мила! - това е моя златен порцион, викам си на акъла; хем и екстра диетичен на всичкото отгоре - баш като за мен! Добре ама докато дотичам обратно до опашката, че да кажа на Ванеса какво да поръчва и тя нашата вече беше изстреляла скорострелно поръчката на бармана - нали е бързоряка и припряна като майка си. Ядосах се, разфорсирах се - не стига че не беше това което исках, ами ми бяха и удавили манджата в някакъв ябълков или сливов сос; “грейви” му викат тукашните (от gravy), но е нещо като бешамел, средно от “Stroganoff” или някаква подобна помия, която само поданиците на Нейно Кралско Величество могат да плюскат, че да се и облизват от наслада. Както и да е - натъжих се доста за моя пореден несполучлив избор, защото уж разчитам на свои хора, на трети лица и подставени личности. Така или иначе, с погнуса или без, ние си ометохме чиниите, ударихме и по още една халба с германска бира, издухме се така, сякаш бяхме глътнали глобуса от кабинета по география и малко след това се разотидохме по къщите - нашите приятели ни докараха до хотела и ние веднага легнахме.

От прекомерното преяждане, нощес не можахме да спим. Аз ставах три пъти да източвам бирата, в един от които си хвърлих и хайвера; сънувах кошмари с препълнени тоалетни чинии, задръстени с лайна гиризи и прочие страховитости. За да прекъсна мрачната поредица на Студио “X”, сабалам станах рано и се отдадох на свободното си творчество и слово. Допреди миг всичко беше тихо и спокойно, но кошерът вече се разбуни и стършелите около мен започнаха да жилят и бръмчат. Днес, за разлика от вчера се разделяме на лъчове - женският лъч отива да си купува чорапогащи, защото довечера ще им замръзнат кълките от студ; аз с другия лъч се връщам на пазара, от където да си купя колан за официалните гащи на костюма, които ми се свличат като букаи на кон (независимо от снощните шницели). Мишо ми донесе вчера един, обаче неговото шкембе е доста по-напредничаво от моето и трябва да му се правят допълнителни дупки. Вчера на пазара видях един индус, че продаваше чисто нови кожени колани по $5.50. Тогава ми се видяха скъпи, защото се надявах, че ще вляза в някой от моите “бутици”, където да намеря някакво временно решение на проблема само за лев, най-много и 50 стотинки отгоре. Добре ама се оказа, че в централната част на столичния град такива дюкяни не са често срещано явление, за това сега поемам обратно към кооперативния пазар. Тъкмо ще си купя една буца от моето сирене за мезе на виното. Между другото, първият лъч отдавна вече потегли - за това е и така тихо в момента около мен; след малко хуквам и аз, но нека първо да си довърша мисълта.

Следобеда в 15:30 ще присъстваме на църковния ритуал, докато самото сватбено тържество е довечера от 18:30. За всичко, което ще се случва днес ще ви информирам утре, преди да напуснем хотела (и ако състоянието ми го позволява, разбира се - все пак сватба е това, не някоя селска вечеринка; допуска се и известно сутрешно опиянение да настъпи сред нас под формата на махмурлук). Утре за обяд сме у Виолета и Мишо, като надвечер яхваме обратния самолет за Бризбън и се прибираме на топло под лъчите на тропическото слънце. Щом като посред лято на +25°C ни е студено в Австралия, не знам пък какво ще правим зимъс на -25°C в България?...

01.03.2016 – Честита ви Баба Марта! Дай Боже всички да сте бели, румени, засмени и с много щастие благословени! Независимо, че откакто сме се върнали от Аделаида минаха вече цели два дни, аз непременно искам да акцентирам и върху останалата част на нашето сватбено пътешествие, разказът си по чиито отделни случки започнах още предишната седмица. В момента отново се намирам в Макдоналдс, където търпеливо изчаквам да пристигне моя сътрудник за поредната ни бизнес среща. Навън плющят едни доста обилни късно летни или ранно есенни проливни дъждове, защото съгласно местните климатични условия и помесечното разпределение на годишните сезони, днес най-официално загърбваме горещините и прекрачвайки през прага на лятото, смело и устремно нагазваме в австралийската есен. За да не отегчавам обаче читателят с излишните си словесни увертюри, сега се връщам на съботния ден – мигът, в който аз също излязох от хотела по моите служебни разходки и търговски направления.

Първото ми посещение беше отново на Централния “кооперативен” пазар, от където въпреки огромното си нежелание, все пак купих един колан за широките ми панталони. Въпреки многократните и мъчителни пазарлъци, които аз най-интелигентно и любезно проведох с търгашина, индиецът ми го продаде на костуемата си цена от $5.50 и не ми отби проклетникът нито цент по-надолу. Отброих тъжно ситните си грошове и тръгнах от сергията му неудовлетворен. За да не ми пречи из ръцете, докато се размотавам из града, вързах си каиша през тумбака – много добре се върза с моряшката ми фланелка, закупена специално от Трявна; заприличах на казашки атаман в контра настъпление. В тази си пародийна униформа се появих пред стъклената витрина на щанда със сиренето и кашкавала – отне ми дълго време да го открия повторно, защото аз търсех с очи гъркинята, та уж по нейната сладострастна физиономия да ѝ позная и дюкяна. На бърза ръка кръстосах дългите редици със сергиите, докато най-после се спрях на предполагаемото място. Не питах за сиренето, ами първо потърсих момата, че да се ориентирам в обстановката. Този път насреща ми се появи едно друго девойче и вика: “А, мама ли търсиш?” Абе, рекох – не търся точно майка ти, ама тя вчера ми продаде едно сирене, та съм дошъл за още; исках да съм сигурен, че това е точното място. Онова малкото ме зарадва с два пакета над кило на грамаж – платих, метнах вързопа на рамо и си тръгнах. Е, естествено че предадох и поздравите си на майката – кажи ѝ, викам на щерката, много здраве от онзи лудия българин, с когото тя се запозна вчера. Посмяхме се малко и се разделихме до следващото ми посещение, което никой още не знае кога точно ще се осъществи.

До пазара стигнах много бързо – някакви си 10-15 минути бърз вървеж. Предвидих още толкова за обратното ми ходене и много скоро трябваше да се прибирам безславно в хотела; а пък време, аз специално имах бол – нито коси навивам, ни плитки сплитам, нито ноктите си лакирам; ни се с пудри пудря, ни се плескам с бои и химикали. Ето защо от там ударих кестерме през целия град, та пак се озовах на централната им улица (стъргалото, така да се каже). До това време уличните артисти бяха вече заели местата си и всеки провеждаше своите фокуси, номера и въобще изпълнения пред очите на случайните минувачи и многобройна публика. Тук-таме се поспирвах и аз, но целта ми беше да се върна отново в онзи магазин, от който предния ден си купих папийонката. Там, връз един от прашните му рафтове видях чифт доста “лъскави” слънчеви очила, за които тогава ми досвидяха 10-те мизерни долара, че да купя и тях. Не че цайсите ми трябваха толкова наложително, но пък марката им беше достатъчно снобска и престижна - всеизвестната “Ray-Ban”, каквито носят всички светски величия от средите на шоу бизнеса. А рамките им бяха едни такива ярко жълти до крещящо оранжеви – като че ли само за мен правени и тъкмо атрибут към сватбения ми тоалет за вечерта. Хукнах и нататък, та ги купих – като я няма Даниела покрай мен и аз съм много смел в покупките си. Аз още предния ден ѝ ги показах; исках дори на Ванеса да ги взема, че да се фука с тях пред дружките си, но тогава и двете ме обвиниха, че не съм бил съвсем добре, оприличавайки ме на педераст (ами те може и да са си прави – в края на краищата, след толкова години на “мирно…” съвместно съжителство, единият обикновено пощръклява и губи контролата). Въпреки всичките им протести, докарах се обаче аз и с очилата, след което поех по обратния път към хотела.

Долу на портала никой не ми обърна внимание – стиснал здраво пакета със сиренето под мишница, пристегнат по войнишки с черния колан през средата на шкембето и синьо-бялата ми трикотажна камизолка, а особено вече и с жълтите си очила, но изобщо не направих впечатление абсолютно никому от персонала на рецепцията (явно, хората бяха виждали всякакви екземпляри – от педали, та по-педали, с каквито Аделаида е пълна, подобно както и в Мелбърн). Малко по-късно обаче, като слязох долу във фоайето, докаран с черния си костюм, с червената риза и бялата като пряспа ланшен сняг папийонка – онези щяха да си изпочупят краката да ми отварят вратите. Така ли, рекох, ваш’та снобска мама и лакейска вяра? Напред бях никой за вас и нямаше кой да ми отвори портата, ама сега съм вече “гбзда” и търчите пред мен като слуги пред султан – а онези дълго се взираха в мен и ме изучаваха, за да се уверят напълно, че това беше същото обикновено човешко същество, а не някоя Холивудска звезда от филмите...

Скочихме в едно такси, което ни закара пред катедралата за църковния обред. Там гостите се бяха вече събрали на тълпи и групи - видяхме се със стари и нови познати, като малко след момента на опознаването всички влязохме вътре. Ритуалът протече много тържествено - казвахме молитви, пяхме псалми, клехме се и се обричахме един друг във вечна вярност и любов до гроб; все в тоя ред на мисли. Официалната част продължи около 30-40 минути, след което напуснахме през катедралните порти. Краси и Светла бяха ангажирали една къща в съседство, където да прекарат времето си преди и след церемонията, докато стане време за ресторанта вечерта. Така нашенското тържество започна още там, с известни малки напитки и хапки за мезе. Бяхме се събрали само българската общност, откъм момковата страна така да се каже. В приказки и моабети времето ни мина много бързо и в 18:30 вече бяхме в заведението. Ние до там стигнахме с колата на наши приятели, а за после нямахме още ясната представа като как ще се придвижваме обратно към хотела.

Настанихме се по масите, като разливането на питиетата започна още на входа – бели и червени вина, бира, шампанско и т.н. На бара имаше оставени няколко бутилки с водка, уиски, ракия и т.н., които бяха внесени допълнително с разрешение на управата и на практика аперитивите се явиха в количества “на корем” - кой колкото можеше да носи. После сервираха ордьоврите, основните ястия, десертите и т.н. Всичко беше прекрасно, весело и жизнерадостно – аз нито на музиките им обърнах внимание, нито пък на танците и речите; гледах да се видя със старите си дружки и това тотално изпълни душата ми със задоволство и носталгични емоции покрай тамошните ми приятели. Бяхме седнали заедно на една маса с Мони, който от няколко години насам си има нова жена – много приятна и възпитана булчица; софиянка и тя, като нашата. Баба Донка също беше с нас, както Краси и Светла – на официалната младоженческа маса седяха само новобрачните и техните кумове. Съгласно католическите ритуали, всеки момък и девойка в деня на своето бракосъчетание мъкнат подире си по трима най-добри приятели за свидетели (и респективно приятелки от страна на булката); нещо като шафери, ама не съвсем. Те всичките също подписват брачното свидетелство и от този момент насетне стават неразделна част от семейството.

Ресторантът, където беше сватбата е част от огромна сграда за конференции и други срещи на високо равнище. Официално това се води нещо като винарски център, след като Аделаида е световно известна с производството си на маркови винени продукти и има славата на огромен виноизносител на най-високо ниво в глобалния пазар. Подобен е аналога със старославно Габрово например, което заради миналото си също разполага със свой собствен Музей на индустрията – единствено с тази разлика обаче, че за Габрово индустриалният отрасъл остана само един бегъл и далечен, почти заличен вече спомен, докато виното на Южна Австралия продължава да ври и да се излива от бъчвите им… Малко тъжничко, но пък е факт неоспорим…

В 23:00 първо затвори бара за консумация на алкохол, а в 24:00 тържеството приключи. Нашите приятели Мишо и Виолета по една щастлива случайност също се оказаха гости на друго подобно сватбено тържество, само че в различна ресторантска зала на огромната сграда. Така ние се свързахме и с тях, та те ни докараха до хотела, защото и без друго пътят им към къщи минаваше от там. Разделихме се само до следващия ден (неделя), когато пак бяхме заедно с тях. Наспахме се набързо и към 10:30-11:00 напуснахме окончателно хотелския комплекс. Виолета ни взе с колата си, че първо ни поразходи малко из морските квартали на градеца, след което вече отидохме у тях. И там като почна едно ядене и пиене, та цял ден – до времето за самолета.

На връщане не сме имали никакви проблеми с теглото на багажа – можех една тенекия със сирене да купя, ама кой да ти е знаел, че така ще се стекат обстоятелствата. Пътувахме добре, защото спахме почти през цялото време на полета. В Бризбън пристигнахме около 21:30 – на летището дойдоха да ни посрещнат с един микробус от паркинга, където бяхме оставили колата на Даниела. След още час си бяхме вече в къщи – с прибирането легнахме почти мигновено и с куфарите не сме се занимавали. В понеделник Дани започна работа, а Ванеса – училището. Аз всеки ден се виждам с моя човек и по малко напредваме с проекта.

Утре ще отбележим в скромна домашна обстановка 16-ят рожден ден на малкото, за който тя вече мечтае години наред. Само че Неси пак ще бъде ангажирана до късно в училище, както между другото беше и снощи – остава да се надяваме, че времето в събота ще бъде добро, за когато сме поканили много гости. Информацията за това и всяко следващо след него събитие ще следва от тук нататък. А сега приключвам, че и без друго изписах достатъчно тази сутрин. Моят човек още го няма – сигурно се бави, защото трябва да ми плати хонорарчето за моята работа през изтеклите седмици и месеци…

12.03.2016 – Тази сутрин много набързо ще върна мисълта си на последните няколко думи, които споделих с всички вас преди повече от десетина дни. Смятам с този свой съботен репортаж да приключа поредната си литературна изява и да затворя настоящата страница на моето своеобразно експозе. Занапред предстоят да изживеем множество нови емоции, свързани с най-различни моменти от нашето, без никакво съмнение вече пъстроцветно ежедневие. За всичко това обаче ще разказвам впоследствие през следващите дни и седмици. Единственото по-интересно мероприятие, което предстои в най-близък план е кратката ни екскурзия по време на официалните почивни дни за Католическия Великден. Точно през този ваканционен период Даниелчето е предвидила едно малко бягство, отново до съседен нам курортен комплекс, чиито очертания стана вече традиция да посещаваме – става въпрос за небезизвестния Sunshine Coast; с други думи - нашенският Слънчев бряг, ако се приеме, че самите ние обитаваме Златните пясъци (а пък аз, през всичките ми писателски години така и не се научих дали пък “бряг” и “пясъци” не се пишат със съответните главни букви “Б” и “П”– простете за невежеството ми, но далеч не е нарочно). Този път няма да сме съвсем сами, както обикновено се случва – с нас ще дойдат наши приятели и Мария, съученичката на Ванеса, с която напоследък те двете много се разбират. Всичко останало, което ще се върти и превърта около основната ос на това събитие, ще намери своето закономерно обяснение и подробно описание в следващия писмен материал. Нека сега обаче, заедно да надникнем в най-близкото ни минало и да хвърлим един последен ретроспективен поглед на вече изтеклата десетдневка.

Миналата седмица, докато чаках за поредната ни среща човека, с когото за момента работим съвместно, между другото успях да нахвърлям няколко реда по започнатата и нескончаема, вече четвъртвековна лична житейска тематика, която от години поднасям под формата на свободните си съчинения и преразкази на очевидец. Тъкмо приключих с художествено-творческата си изява и бях готов да се отдам на своя несломим и все още нестихващ технически потенциал, когато въпросният човечец се обади по телефона, че е възпрепятстван да присъства на срещата ни. Иначе ние с него нямахме нищо важно за обсъждане – аз само исках да му покажа какво бях направил окончателно до приключване на поредния работен етап и да разбера какви са плановете за следващия. Така или иначе, разбрахме се по телефона – аз му изпратих последните варианти на проекта и уговорката ни беше да останем в постоянна връзка и контакт, докато стане ясно с какво ще се занимаваме от там насетне. Хората ми платиха половината от дължимото, а другата седмица ще получа и останалата му част. До тук – отлично; даже много добре, както казваше фелдфебелът в (без)родната казарма.

През същата седмица обаче, само че няколко дни по-рано от разглеждания времеви отрязък, за продължаване на започната съвместна дейност се обади и другия делегат, комуто пък в последните няколко месеца правих камерите за боядисване на автомобили. Изделието беше пристигнало вече на отделни парчета от братския комунистически Китай, където същият ходи лично и най-отблизо да следи процесите по изработка и съответния монтаж. Сега предстоеше да се нанесат последните промени в документацията, възникнали по време на сглобяването – а именно: коригиране на всички пропуски, ведно с добавянето на някои подобрения посредством въвеждане на известни допълнителни възли и елементи, за които вече бяхме водили преговори и дискусии. Така аз от временния си “офис” в Макдоналдс, миналият четвъртък се потътрих към другата фирма, за да се срещнем и разговаряме с боса по текущите и предстоящи инженерингови дейности. С този човек пък се разбрах да започна от понеделник – демек от началото на тази седмица, която също вече се е запътила към своя край (ако не смятаме утрешният неделен ден, който по принцип се стопява буквално за броени часове). По другия проект за сега имаме известно затишие, докато се уточнят и установят някои допълнителни изисквания от рода на помпи, агрегати, цистерни и подобна машинария, та аз се хвърлих в обратната посока – отново с благородната си цел и мисия: заработването на насъщният. Перспективите специално на този фабрикант са малко противоречиви – хората, с които той се е съюзил и сформирал нещо като сдружение, напоследък нещо го въртят и будалкат, шикалкавят и зад гърба му вършат непозволени финансови и технически маневри, които той самият няма да търпи нито миг. Бъдещето ми с него е малко неясно и подлежи на големи съмнения (както всяко едно бъдеще, разбира се…). Имаше приказка да ме наеме на постоянна длъжност и аз да му оглавя конструкторското бюро (отново в мое лице, единствено число…), да поема връзките с китайските ни партньори и т.н., но при тези новосъздадени отношения на понижено доверие между самите управници на фирмата, не мога с точност да предвидя какъв ще бъде изхода от това и в частност крайните му резултати. Каквото и да е, аз от своя страна оставам лоялен към този човек и ще върша всичко, което се иска от мен - а пък до когато, до тогава. Сега ме е взел уж само за една седмица, ама тя мина и замина, а пък в същото време работа има още доста. Предполагам, че ще бъда ангажиран с него и следващата, след която пък се прехвърлям на инсталацията за нафта и други горива на биологична основа.

Междувременно получих отказ на работната позиция, за която аз неотдавна кандидатствах и дори ходих на интервю. Моите отчаяни опити в тази посока продължават, независимо че към настоящия момент предвиждам някаква усреднена степен на заетост във вече съществуващите две направления. Ако остана на постоянна работа при единия, много трудно ще мога да съчетавам времето си и с другия шарлатанин. Занимания през седмицата вечер у дома, в съботните и неделни дни за сега ми звучат малко абсурдни. Аз отначало имах известни няколко подобни “пробива” за дребни модификации и скици, но характерът на дейност специално по петролния проект е значително по-обширен, изисква повече внимание и концентрация, а най-вече свободно време на разположение, докато в къщи тези условия въобще не могат да се изпълнят. Поради тази неизвестност и мъглявина, на този етап съм оставил всичко да върви надолу по течението, задвижвано единствено от собствената си инерция – каквото Божията воля отреди, нека и това да бъде…

В един от дните изплатихме и последната вноска от заема към банката, който преди години взехме, за да купим втората къща. Беше останала една нещастна сума, която ние уж умишлено влачехме и протакахме от дълго време насам. Добре ама то се оказа, че в същото време продължаваме да плащаме и значителен обем от ненужни лихви върху нея – макар и за сега рекордно нисък (нещо около 5%, въпреки че официалният банков курс е по-нисък и от 3% дори), всяка година онези хиени прибират по над $2000 чиста пара само от лихвите, с които редовно и законосъобразно ни зашиват по най-безмилостен начин. Така решихме да ликвидираме тази затормозяваща обязаност към финансовата институция и веднъж завинаги да приключим нашите взаимни и лицемерни флиртове с нея, навирвайки високо средният си пръст пред маститите им и лоести, зализани мутри – стига им дето толкова време ни свличаха кожите от гърбовете (този път, това хич не е само образно казано). Съгласно статистиката пък на моя експерт по банкови дела и счетоводства, всяка една от къщите ни сме я изплащали в продължение на доста време от порядъка на няколко продължителни, тежки години – споменавам това само като любопитна хроника, не че информацията носи някаква завидна стойност.

А сега като разкажа и за рождения ден на Ванеса и вече цял ден ще съм си свободен. На самата дата 02 Март, нашата току навършила своите 16 лазарника млада общественичка и деятелка, отново беше заета със своите нескончаеми светски мероприятия и си дойде в къщи чак в 21:30. Ходих да я прибирам от някакви нейни занимания, които децата задължително полагат по разни учреждения като предмет от учебната програма. Това се прави с цел да ги приобщят към останалата част от народните маси, за да не си мислят, че светът се върти единствено и само около тях самите, родителите им и дружките в училище. Неси беше избрала да изкара няколко часа на градския басейн, където помагала на спасителите, носила топки и въжета, следила за реда и дисциплината на територията и понеже това било общо взето непривлекателно място за подобни социални “тестове”, та заради нейните 5 часа ангажираност, на нея ѝ признали двойно време и ѝ дали 10 часа. На същото място тя изкара още една вечер след училище и на бърза ръка се сдоби с 20 часа общественополезен труд от необходимите 30. Останалите може да направи на рецепцията при майка си или в училищната лавка за закуски. Поради тези наши толкова “обществени” ангажименти, аз на софрата не изпих и една бира дори за здравето на детето – нали трябваше да го разкарвам с колата.

Иначе подготовката на съботното ни официално честване започна още в петъчната вечер, когато двамата с Даниела направихме тортата, заедно с редица други блюда и ордьоври. Аз разбивах маслен крем с шоколад, който впоследствие се оказа малко недостатъчен. После правих майонеза; пекохме сини домати за късано-дърпано – въобще, чудничко си прекарахме вечерта, тъпчейки се един връз друг в и без друго тясната ни и уютна кухня. През деня ходих до моите виетнамски касапи, от които взех 6 кг месо, та първо го смлях на кайма. Направих по една доза кюфтета и кебапчета, а другата част от заготовката замразихме за случай на война, потоп или други природни бедствия и катаклизми – вратите на хладилниците не могат да се затварят и пращят от стока, а Даниела вика, че рафтовете им били празни и постоянно мъкне с торбите разни артикули от супермаркета. Аман вече от нейните запаси…

На другия ден се занимавахме с най-разнообразни дейности, все тясно свързани с провеждането на вечеринката по случай рождения ден. Аз окастрих някой и друг клон, оплевих, подрязах кактусите с надежда, че вечерта ще седнем отвън на двора под асмите. Само че следобеда като почна да вали, та с няколко кратки прекъсвания дъждът не спря през цялата нощ. Принудихме се да разпънем масите и столовете в хола - подредбата и украсата се извършиха именно в този наш зелен “салон” и посрещнахме всичките си гости там. Даниела прави млин и пече баница, а аз се занимавах със скарата. Всички бяхме облечени само в бяло (сякаш членувахме в бялото братство на Дъновистите…), докато Ванеса се появи в ярко червената си рокля, с която аз специално не мога да я гледам и възприема, щото ми мяза на селска тетка в нея. Такъв беше регламента и темата на събирането. Те двете с Мария бяха излезли да гледат завършващите тази година абитуриенти и надвечер си дойдоха за моабета. Изкарахме весело, както всеки друг път. Дарина остана да спи у нас и с нея бърборихме до 03:30 сутринта. Мария също спа при Ванеса, та двете пък се кикотиха цяла нощ и не мирясаха до сабалам.

В неделя всички станахме от сън малко преди обяд и веднага започнахме с голямото дневно почистване и пориване на боклуците след вечерните ни посетители - миене на мазни чинии, загорели тави и т.н. Добре поне, че миялната машина ме отмени в измиването на основната посуда. Обикновено паниците ги мия аз, защото Даниелчето ми изхабява верото и пролива доволни количества излишна вода, докато ги плакне – едно нейно влизане в кухнята е равносилно на множество масрафи и гледам да я държа по-далеч от там.

Неделният ден мина в хигиенизиране на къщата. Общо взето много дейност не сме развивали – предния ден беше Задушница, но поради рождения ден на Ванеса ние казахме нашето символично “Бог да прости” в неделя вечерта. Аз от понеделник започнах работа, а останалото вече го знаете. Тази година не успяхме да отчетем ни Баба Марта, нито Националния ден на България - увъртяхме се с разни други мероприятия и така пропуснахме важните календарни дати. Миналата седмица в Бризбън се проведе всенародното Третомартенско тържество на сънародниците ни, на което ние по обясними причини този път не можахме да присъствахме. Следващата подобна среща ще се състои за 24 Май, но преди това по подобаващ начин вероятно ще отбележим и Гергьовден. Перспективите ми изглеждат твърде далечни, за да им кроя плановете още от сега – отдавна вече си поставяме сравнително близки цели, че те по-лесно се улучват…

А пък сега, след като повече за нищо съществено не се сещам, с което да заинтригувам вашето внимание и да задоволя любопитството ви, не ми остава друго, освен полагането на финалните редове. Наред с всичко поднасям и нашите най-сърдечни пожелания за много здраве, изобилие от спокойствие и дълъг живот. Обичаме ви безкрайно и денонощно мислим за вас – Неси, Нени, Дани и вашият пораснал вече, Ангелчо…

Ето я, че пролетта отдавна вече чука на вратите -

връщай в скриновете, друже, шалове, кожуси и калпаци.

И копривата изникнала е, гледам снощи край къшлите -

прясна каша иде, хора - стига с киселите зимнини от каци…

Слънцето и то засмяно, грейнало е от небето синьо -

кротко си пече и вика: “Туй ще му е веки на капчука”.

И полето смъкна снежно-беличката си престилка -

подало се е веч’ свенливо изпод свойта угарна чернилка... 


Тагове:   австралия,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344952
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031