Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09.2011 09:19 - ПОСЛЕДНИТЕ ШИШМАНИ XIV-XV ВЕК
Автор: gepard96 Категория: История   
Прочетен: 28163 Коментари: 8 Гласове:
11

Последна промяна: 03.12.2011 16:58


Поради обширостта на темата за последните владетели от рода на Шишманите, ги отделям в една нарочна тема. 
ВТОРА БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО (1185-1422)
Династия Асен 1085-1280
Династия Тертер 1280-1292 и 1299-1322
Династия Смилец Асен 1292-1299
Династия Шишман Асен 1322-1422
цар Михаил ІІІ Шишман Асен (правнук на Иван Асен ІІ, братовчед на Светослав Тертер) - 1323 -1330 
цар Иван Стефан (първороден син на Михаил Шишман) – 1330 -1331 
цар Иван Александър (праправнук на Иван Асен ІІ, племенник на Михаил Шишман) – 1331 -1371 
цар Иван Асен ІV - поч.1349 (син на Иван Александър от първия му барк, съцар
цар Михаил ІV Асен - поч.1355 (син на Иван Александър от първия му брак, съцар) 
Цар Иван Александър има два брака - първия е с Теодора, дъщеря на влашкия велик воевода Иванко Бесараб. От този брак цар Иван
Александър има трима известни синове. Първия е обявения по традиция за съвладетел през 1332 г. цар Иван Асен IV. Той умира като младеж през 1348/9 при обстоятелства, които днес не са напълно изяснени. Съществуват три основни версии -
 че през "осемнадесетата година от царуването на цар Александър" - т.е 1349 г., е посрещнал с българските войски нахлулите в България 20 000 турски конници под водачеството на Сюлейман - по-голям брат на Мурад І. Жестоката битка между българската и османската войска е станала около София. Според Анонимната българка хроника в боя "...Турците убиха Асена и погинаха голямо число българи"!
Според турски хроники в това сражение "заги
нали много еничари". Явно битката е била с много загуби и за двете страни, но въпреки загубите българите са успели да отблъснат турците, защото следваща турска атака е регистрирана чак след 6 години. Според други автори обаче, Иван Асен не е паднал убит в бой, а е бил отровен от мащехата си еврейката Сара. Според трети е покосен от върлуваща чумна епидемия. След смъртта му за съвладетел е обявен втория син на Иван Александър - цар Михаил IV Асен, който бил женен за Мария Палеолог (според други Ирина Палеолог), дъщеря на император Андроник ІІІ Палеолог и на италианската принцеса Анна Савойска. 
Според наличните данни през 1354/5 цар Махаил тръгнал начело на българска войска в помощ на василевса Йоан Палеолог срещу Йоан Кантакузин, който искал да го свали от престола, но българите са разбити от Кантакузин и негови турски наемници, а цар Михаил паднал убит в сражение с турците около Ихтиман. Цар Михаил Асен приживе не е имал деца. Според несигурни сведения вдовицата му е била бременна, когато е загинал. При завръщането си във Византия е родила син Алексей, който има една дъщеря - Ирина, омъжена за Паул ди Бернардо - благородник на византийска служба. Според някои историографи Михаил е бил първороден син на цар Иван Александър, а Иван Асен по-малкия, но и двамата братя били обявени от баща си за съвладетели към 1322 г.
Третия известен син, от първия брак на цар Александър е цар Иван Срацимир, издигнат за съвладетел след ненавременната смърт на по-големите му братя и изпратен да управлява във Видин (според някои цар Иван Александър се страхувал Сара да не го отрови).  Около 1345 г. цар Иван Александър, е изгонил първата си жена влашката принцеса Теодора и се оженва за търновската еврейка Сара (която се поктъстила). Надигнало се народно недоволство и царя направил няколко показни анти-еврейски събори, за да успокои вълненията. 
През 1365 г. Иван Срацимир бил пленен от унгарците. През 1369 г. при съвместни бойни действия на обединените войски на цар Иван Александър, на
 Влад І - влашки воевода и на Добротица - деспот на Кравуна принуждават унгарския крал да го освободи.
По-същото време в стремежа си да задоволи желанието на жена си Сара, царя определя за престолонаследник сина си от нея - Иван Шишман, в ущърб на по-големия му полу-брат Иван Срацимир. С този си акт цар Александър сам създал условията за династични конфликти и за последвалия разпад на държавата, а именно последвалия период на разцепление на две: “България с център Видин” на цар Иван Срацимир, и “България с център Търново” на цар Иван Шишман.
Така е налице един вътрешно-териториален разрив по линията “Видин-Търговище (Влашко)- Карвуна-Търново” на едното цяло Българско царство.


ТЪРНОВСКО ЦАРСТВО 1371-1395
цар Иван Шишман (първи син на Иван Александър от втория му брак с еврейката Сара) – 1371-1395 г.
цар Иван Асен V - 13??-1388 г. (втори син на Иван Александър от втория му брак със Сара, известен и под името цар Ясен, съцар на Иван Шишман до 1385/8, когато е убит от турците).
В 1372 след битката при Черномен (1371) цар Иван Шишман е принуден да се оттегли в Северна България, като поиска мир и се признава за васал на Мурад І. В знак на преданост му дава за съпруга сестра си - красавицата Кера Тамара. 
Интересно е, че в известната ни Рилска грамота от 1378 г., цар Иван Шишман използва множествено число за братята си, като не изключва възможността да бъде наследен от “...някого от братята и сродниците си..." (което изключва смърт на Иван Асен V преди тази година).
Мавро Орбини пише, за разрив между братята и, че Иван Асен V, заедно с Иван Шишман са воювали срещу Иван Страцимир. Орбини ни съобщава и, че Иван Асен по-късно е убит в сражение с турците. През 1380-86 г. в София управлява бан Янко/Янука. Повечето автори (напр. проф. Й. Андреев) го идентифицират с цар Иван Асен V. Тъй като в Бориловия синодик са изброени важните Шишманови приближени, а отсъства всякаква отметка за военачалник или болярин с име Янко, а самото име "Янко (Янука)" е народната форма на "Иван (Иванко)". Тъй, че спокойно можем да предположим, че бан Янко от народната памет е именно цар Иван Асен V, още повече от данните, които имаме знаем, че самият Иван Асен е резидирал точно в района на София. Самата титла "Бан" е носена от воеводите (управителите) на дадена административно-териториална единица в българското царство. Действително стратегически важната крепост Средец е атакувана от турците нееднократно, а през 1382 г. е обсадена. "Бан Янко" бива пленен от турците, приема исляма и отново се връща в София. Отмята се от исляма (вероятно, когато Иван Шишман отхвърля васалитета - 1387). Убит от турците малко преди или около овладяването на София през 1388 г. Мавро Орбини, дава сведение от което разбираме, че Иван Асен V е предвождал войската на цар Иван Шишман. В този смисъл също са и народните песни и предания. Във фолклора се говори освен за бан Янко и за цар Ясен, и за Шишманович Яне. От открита в Търново надгробна плоча, за която се смята, че е поръчана от царица Кира Мария, първа съпруга на цар Иван Шишман, става ясно, че Иван Асен V е погребан през 1388 г., убит от турците. От надписа се разбира, че е бил изложен на опасността да "отпадне от красотата на вярата" - очевидно се касае за опасността царя да смени християнската вяра. Това напълно съвпада със сведенията за бан Янко, който в плен сменил за кратко вярата си. Пак в същия надпис се чете, че царят имал съпруга и 2 дъщери, но техните имена не са упоменати, какво е станало с тях също не знаем.  През 1387 г. след победата на съюзническите войски на сърби и босненци при Плочник цар Иван Шишман се отмята от клетвата си на васал на Мурад І.  В 1388 г. великият везир Али паша завладява по-голямата част от Северна България и цар Иван Шишман е принуден да се пресели в Никополската крепост. През същата година в гр. Ямбол той е принуден да препотвърди васалската си клетва.  В края на ХІV в. немският рицар Йохан фон Шилтбергер нарича Иван Шишман не “цар” или “крал”, а “херцог”. За един анонимен османски хронист той е само “невернишки бей”. И ако това странно “понижаване” изследователите отдаваха на незнание или го свързваха с очевидната слабост на търновския цар, то откритите от Климентина Иванова преписи на някои Шишманови писма не оставят съмнение, че през 1394-1395 г. Иван Шишман наистина не носи титлата “цар”! Въпросните документи са подписани с необичайната и твърде ниска от гледна точка на тогавашната йерархия титла  “господин Търновски”! На свой ред Николай Овчаров показа, че шишмановият син Александър (същият, който по-късно приема исляма и името Искендер) не носи обичайната за престолонаследник титла “съцар”, а  “господинчик”  - още едно доказателство, че последните години от своя живот Иван Шишман не е носил официално титлата "цар", а е само  “господин”! Какво може да означава подобна девалвацията на титлата на Иван Шишман? Едно от възможните обяснения е, че Баязид І (1389-1402) е наложил на непокорния търновски владетел да се откаже от царското достойнство. Съществува и друга възможност – Иван Шишман (под натиска на болярството) да е отстъпил върховната титла “цар на всички българи” на своя по-голям брат Иван Срацимир. Нека припомним как сръбският крал Стефан Драгутин е принуден да отстъпи престола на брат си Милутин (през 1282 г.). През 1395 след загубата битката при Ровине (Влахия), Баязид І поискал от Иван Шишман да му даде лодки за да пренесе войските си през р. Дунав в района на Никопол. Озовавайки се пред крепостта султана наредил да обезглавят българския му васал.  Иван Срацимир не подкрепя своя брат Иван Шишман нито през 1393 (падането на Търново, 17 юли с.г.), нито през 1395 г. Това вероятно се е дължало вече не толкова на прословутата вражда на по-големия брат към сина на “еврейката Сара”, а на конкретните политически обстоятелства.  Първородният син на Иван Шишман (Александър), както казахме приема исляма и името Искендер. Първо управлява Синоп, после Смирна (все в Мала Азия). Убит е през 1418 г. в бой с въстанниците на Бюркюлидже Мустафа. Макар и не много ясно Сфранцес споменава, че хора от рода му (но християни) наследили царството му.  Княз Фружин Асен - втори син на цар Иван Шишман, от втория му брак със сръбкинята Мара Драгана. След падането на Никопол бяга при роднините си във Видин - известно е, че при кръстоносния поход, предвождан от маджарския крал през 1396 г. цар Иван Срацимир се поставя под покровителството на Сигизмунд Люксембургски. Тогава сигурно и Фружин е минал под властта на унгарския крал и така свързва съдбата си с тази на маджарските крале до смъртта си.
През следващия половин век Фружин носи титлата господин или господар "на загора" до смъртта на цар Константин ІІ Асен и окончателното падане на Българското Царство през 1422. Под "Загора" в западноевропейската терминология се е разбирало част от България. Това е указано и от самия цар Иван Александър в грамота която издал на Венецианската република: “...Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора и България с Веницианската сеньория от 1346 г.”. В друга негова грамота четем: “...господин императора на Загора Александър”. 
Според някои автори след 1422 г. Фружин е приел титлата "цар", спорен факт предвид амбицията на унгарския крал за тази титла.  През 1425 г.,Фружин участва в похода на влашкия воевода Дан ІІ (1420-1431) и трансилванския воевода Пипо Спано за превземане на Силистра и в битка при Никопол войските им унищожават 30 000 армия на султан Мурад II - загиват 25 000 турци в битката.  През 1425 г. Фружин получава от имп. Сигизмунд Люксенбургски имението Липа, а през 1426 и имението Максонд, в комитата Кеве.
През 1435, Сигизмунд праща Фружин като посланик при възстаналия срещу османците албански феодал Георги Арианит. Всичко това показва високото място което Фружин заема при императора на Свещенната Римска Империя.
В 1443 г. е І Кръстоносен поход на Владислав Ягело и Ян Хуниади. В похода участва също и Фружин.
В България до София към тях се присъединява тежковъоръжен отряд (вероятно на воеводата Радич), които дотогава - по думите им - воювали на страната на османците, но сега искали да воюват на страната на кръстоносната войска. Ян Хуниади ги приветства и ги изпраща като авангард пред армията понеже били “местни и познавали терена”. 
В 1444 г. Фружин продава имението си Файдаш за да набере повече наемници за втория поход.  Октомври 1444 г. е ІІ кръстоносен поход на Владислав Ягело и Ян Хуниади. Хунияди се бил съгласил да се присъедини към похода едва когато му била обещана българската корона. Следва поражението при Варна (където загива крал Владислав Ягело, заради което носи прозвището - Варненчик), а Ян Хунияди обвинил  бълг. князе за слабата подкрепа от населението (явно между Фружин и Хунияди се е появило напрежение).
Някои автори пишат и за отнети имоти на Фружин в Унгария, но за това няма ясни доказателства.
Фружин запазва някаква самостоятелна власт до към 1454 г. и е секал монети като независим владетел. След 1454 г. Фружин изчезва от унгарските извори - според някои са му отнети имотите, а според други умира през 1454 г.
Според една бележка на Браун е починал пък в 1460 г. в Кранщад (Брашов), където също имал имоти. 
Фружин Асен (1395-1454) от 1422 до 1454 управлява "кустодия България" в Банат със столица Липова, с по-големи и важни крепости в района Карасенбеш и Рекан в Унгария. В периода 1454-1460 г. е унаследен от първородния си син Шишман ІІ.  1454-1457 г. Яков Понграц окупира владенията на Фружин, които са освоводени от или за сина му - Шишман ІІ. Княз Стефан ІІ Шишман (1457-1497) голям Унгарски феодал, внук на Фружин Асен от първородния му син - Шишман ІІ. Княз Радослав І Шишман (1497-1515) - унаследил Стефан ІІ в Банат.  Княз Стефан ІІІ Шишман (1515-1564) - в Банат. Княз Владислав І Шишман (1564-1594) - в Банат. Унгарските историци говорят за съвместно управление на унгарски земи под турска власт - турците държат военната, а унгарците - гражданската власт (напр. рода Шишман в Банат след битката при Мохач в 1526 г.). Има едно интересно сведение от 1454 г., според което в Чипровско според регистъра на санджака се появява османския васал княз Фризин (титлата княз е изписана по-различно от начина, с който се изписва тази на кнезовете - нещо като кметове) с тримата си сина Стоян, Стойко и Станислав. Някои автори предполагат, че това може да е княз Фружин. Според проф. Ников обаче невероятно звучало синът на цар Иван Шишман да е кръстил синовете си - Стоян, Стойко, Станислав. Няма други данни за тях.
  ВИДИНСКО ЦАРСТВО 1356-1422
цар Иван Срацимир - 1356 - 1396 (син на Иван Александър от първия му брак с Теодора, в 1356 се самообявил за независим владетел на Бдин с титла “цар на българи и гърци”, което цар Иван Александър приема с мълчаливо съгласие); 
цар Константин ІІ Асен (син на Иван Срацимир) - 1396 -1422 
image Най-старото достигнало до нас изображение на български герб се среща в съчинението на Улрих Рихентал -“Хроника на Констанцкия събор”, писано към 1420 г. В хрониката е представен герб във форма на щит с три лъва, разположени един над друг, над щита има императорска корона и надпис - “Keiser von Bulgarien” (Цар на българите). Интересното е друго, до него е изрисуван друг герб отново във форма на щит с един изправен лъв, над щита има кралска корона и надпис “Rex Caldeorum” (Крал на Халдея). Под двата герба стои следното изречение: ”Императорът на България, който има за пълномощие един представител от ордата и владее също кралство Халдея”. Явно, че през 14 век българските царе са имали предпоставки да се титулуват и с “Rex Caldeorum”, а според приписката на Улрих Рихентал и “владеят” кралство Халдея.  Надписът и титулатурата се отнасят, за цар Константин ІІ Асен (1397-1422 г.), по-повод участието му (лично или чрез пълномощници) на Константцкия събор.   Въпросът не е изяснен кога и на кой от владетелите ни е призната титлата "крал на Халдея" и дали е само номинално призната на цар Константин ІІ, или му е по историческо право, от някой от неговите предшественици.    До 80-те години на ХV век отношението на Видинското царство към османското завоевание е неясно. Иван Срацимир поема васални задължания към османците поне няколко години преди 1386 г. Най-вероятно това е станало през 1377 г. заедно с другите владетели от българските земи - цар Иван Шишман, деспот Иванко Тертер, крал Марко от Прилеп (Крали Марко) и деспот Константин Деянов от Велбъжд. През посочената година деспот Константин и цар Иван Срацимир участват като османски васали в един поход на султан Мурад в Мала Азия. Две години по-късно деспот Константин заедно с владетеля Срацимир се готви за османската офанзива срещу Сърбия, за разлика от отметналия се цар Иван Шишман.

Цар Иван Срацимир също не винаги е оставал лоялен към султана. През 1391 г. е регистриран наказателен поход към Видин, след което в града е настанен турски гарнизон. Известно е и, че Иван Срацимир не подкрепя своя брат Иван Шишман нито през 1393 (падането на Търново), нито през 1395 г. Точни данни за отношенията между братята нямаме, но липсата на помощ вероятно се е дължало не толкова на прословутата вражда към сина на “еврейката”, който му е отнел търновската корона, а на конкретните политически обстоятелства в момента. Даже съществуват данни, че Иван Шишман в последните години от управлението си не е носил титлата цар, което показва, че може да се е отказал от нея в полза на Иван Срацимир.

След завръщане от унгарския плен през 1369 г. Иван Страцимир оженва дъщеря си Доротея за босненския бан Твърдко І (от 1377 г. крал на Босна). В чист външно-политически аспект българската държава е на по-високо ниво. Статута и е на империя, докато Босна едва 1377 г. става кралство. 
През 1394 г. Константин, като съвладетел на Иван Срацимир заедно с видинския митрополит Йоасаф посещават турския управител на Търново, който им предава мощите на св.Петка, св..Филотея и св.имп.Теофана и те ги занесят във Видин.
През 1396 г. във Видин има османски гарнизон. В сравнение с Иван Шишман (“гнусният неверник Сусманоз” за Мехмед Нешри), Иван Срацимир по-рядко създава проблеми на османците. 

 

 

Така е до 1396 г. когато кръстоносците начело с унгарския крал Сигизмунд (бъдещ император на “Свещена Римска империя”) и участващите както унгарски, така и френски, немски, чешки, полски, дори английски рицари преминават Дунав при Железни врата, откъдето започва територията на Видинското царство. Към антиосманската коалиция са се били присъединили и морските републики Венеция и Генуа, както и рицарският монашески орден от остров Родос (бъдещият Малтийски орден). Когато западната армия достига Видин, където има турски гарнизон, според Шилтбергер “владетелят на този град и държавата” (Иван Срацимир) срещна Сигизмунд извън Видин и призна неговата власт. Австриецът Петер фон Рец, също участник в похода, твърди друго - “кралят на Видин (…) беше победен след кратък бой…”!
Цар Иван Срацимир е бил заставен да плати контрибуция, а във Видин е оставен унгарски гарнизон. Както посочва проф. Ив. Тютюнджиев, едва ли е случайно недоброжелателното отношение на автора на Българската анонимна хроника към “… блестящия от многото злато и бисери…” Сигизмунд и другите “господа”, водещи тази амбциозна кръстоносна акция. Въобще традиционното обяснение за приемането на кръстоносците във Видин като освободители е пресилено. Изненадващо е също, че цар Иван Срацимир не участва в последвалата Никополска битка. Това най-вероятно се е дължало на недоверието на Сигизмунд към него. 
На 10 септември кръстоносците обсаждат Никопол. Уверени в бързия си успех срещу “езичниците”, западните рицари проявяват прибързаност още при подготовката на похода. Знае се, че Сигизмунд и неговите съюзници разполагат със стенобойни машини от различен тип, дори с редките и “свръхмодерни” за XIV в., все още непознати и “страшни” особено от психологическа гледна точка, заради страхотните им гърмежи бомбарди (топове)! Машините и артилерията обаче са оставени в Буда, за да се постигне ефект на изненада. Очакваните бързи и лесни успехи имат място само до Никопол – в териториите, където все още функционира българската власт, въпреки османския васалитет и наличието на гарнизони. Укрепеният Никопол е обсаждан цели 15 дни. Според един съвременник принудителното бездействие пред Никопол преминава в “…празненства и оргии, недостойни за Божии служители...” Това позволява на Баязид “Светкавицата” да преодолее ефекта на изненадата и да се притече на помощ на обсадената дунавска крепост.
През Одрин, Пловдив и прохода Шипка Баязид достига Търново. След кратък престой там, на 24 септември той пристига в околността на Никопол. Към него междувременно се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич. Край Търново турците се натъкват на “отряд ризници”. Това сведение на Нешри показва, че унгарският крал, вероятно с помощ от българските аристократи, се е опитвал да привлече населението на наскоро покореното Търновско царство. Показаното вече поведение на кръстоносците, както и бързото придвижване на Баязид осуетяват тези планове.
Съвременниците дават силно преувеличени данни за числеността на двете армий, достигащи до 100 хиляди души. Проучванията показват, че армиите не са надвишавали 15-20 хиляди войници, което за онази епоха също е впечатлавяща численост. Битката започва с атака на французите, които разбиват предните османски части. Решаваща се оказва неочакваната намеса на тежката конница на Стефан Лазаревич, най-верният турски васал по онова време. Ходът на сражението се обръща в полза на султана, а Сигизмунд проявява малудошие, побягвайки с една галера по Дунава. Победата на Баязид е белязана с масово избиване на голяма част от пленниците, като са пощадени по-знатните лица срещу откуп. 
В каква степен действията на Иван Срацимир по време на похода са преценявани от победителя Баязид като измяна, като поведение, което да изисква той да бъде наказан, виждаме по следващите събития. При сходни, но и достатъчно различни обстоятелства през лятото на 1395 г. Търновското царство е окончателно завладяно, а “господин” Иван Шишман – екзекутиран. Когато става дума за Видин обаче изворите представят нещата в друга светлина.
Най-подробните вести за свалянето на цар Иван Срацимир ни е оставил Григорий Цамбак в своя “Разказ за пренасянето на мощите на св. Петка от Търново във Видин и Сърбия”: “Така, величаейки се със славни победи, измаилтянинът (Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които му бе изпратил (султанът)…”. Най-близките по време извори поставят отстраняването на Иван Срацимир в годината “от Сътворението на Света” 6906 (т.е м-ду 1 септември 1397 и 31 август 1398 от р.хр.). Има и други данни, макар да са разнородни, но показват, че походът на Баязид против Унгария през Видин е проведен не през 1396, а най-вероятно през есента на 1397 г. През септември-октомври 1397 г. османците нахлуват във Влахия, след което нападат Унгария през Срем (дн. Сремска Митровица), т.е. откъм южния дунавски бряг. Коментирайки разказа за пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия, сръбските учени приемат, че това е станало през 1397-1398 г. Естествено е, че и пленяването на Иван Срацимир трябва да става по същото време.
Според Григорий Цамблак цар Иван Срацимир е “изведен” от столицата си, за да завърши живота си като затворник в Бурса. Какво обаче е станало със сина и съвладетеля му, “съцар Константин”? За него изворите не споменават нищо конкретно, и то при положение, че той е известна личност. Не се съобщава нито за негово залавяне и хвърляне в затвора, както е сторено с баща му, нито за негово бягство.
 Предполага се, че е поставен от султана на мястото на баща си. Откриваме само едно сведение в тази насока - влашкият летописец Михаил Мокса твърди, че "Баязид пленил цар Срацимир в 6906, подчинил го и го направил данник...”  (явно става дума за Константин, който станал  данник т.е. васал на султана).

  Константин ІІ Асен (1397-1422 г.). Наседява управлението на Видинското царство от баща си Иван Срацимир. Васал на османлийте, после и на унгарците.  Възползвал от 10-годишните борби между синовете на султан Баязид I. Присъединил се, заедно с братовчед си, шишмановия син Фруджин Асен, към анти-османския съюз, възглавяван от унгарския крал Сигизмунд V, през 1404 г. Официално е наричан в документите "император на Българите". Споменат е в Констанцката хроника “Keiser von Bulgarien и Rex Caldeorum”. Също официално е упоменат в писмо на император Сигизмунд до бургундския херцог Филип (1404 г.), в което са изброени воюващите против османците васали:  “Господин Остоя, крал на Босна (…), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (…). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…”. Авторът, който ясно съвсем не е “случаен” съвременник (става дума за самия унгарски крал и император на "Свещената Римска Империя!), та Сигизмунд поставя Константин в идентична позиция с притежаващите напълно реална власт балкански владетели. При това всичките са избороени в географската последователност на “фронтови държави” от унгарска гледна точка – от запад на изток, т.е. от дясното към лявото крило на един военен фронт. Сигизмунд съобщава на своя френски съмишленик радостната вест, че българският цар и влашкият воевода са “се върнали” под неговото върховенство. Това означава, че до този момент те са признавали нечий чужд сюзеренитет. Излишно е да се доказва, че този сюзеренитет е османски. Факт е обаче, че за Сигизмунд в 1404 г. (и преди това!) Видинското царство съществува, а “император Константин” не е “въстаник”, а реално управляващ земите си владетел. Това писмо, е първокласен извор за събитията след битката при Анкара (1402 г.). В същото време, братовчед му Фружин е бил само “господар на Загора”. От тук, следват и изводите за статута на двамата - както по-горе споменах вероятно в периода 1391-1393 г. е постигнато съглашение между двете групи в Царство България - на Иван Шишман и на Иван Страцимир. Двете групи трябва да са постигнали съгласие, “Император на България” или “Цар на българите” еднолично да остане в първородния син на Иван Александър - Иван Страцимир. Брат му Иван Шишман е останал с титлата “господар на Загора” или “господин Търновски”, която е фиксирана и в негови писма от 1395 г. Таака и приемниците получават титлите на бащите си – Фружин Асен е “господар на Загора”, а Константин ІІ Асен – “император на България” и възможно “крал на Халдея” (ако не му е призната за пръв път на него от Златната орда например, тази интересна титла). Към 1400 г. Трапезунд е данник на Ордата, а в Констанцката хроника (1414-1417г.) е указано, че “императора на България” има представител “и един пълномощник на Ордата” и владее и кралство Халдея. Наличието на връзки на цар Константин ІІ Асен с представители на Златната орда, нещо повече, размяната на представителна пълномощна власт между тях, не е за пренебрегване и трябва да се има предвид при изучаване въпроса по нататък. През 1408-1413 г. при т.н. “въстание на Константин и Фружин”, двамата използвали размириците между наследниците за османския трон и вдигнали българите от Търновското и Видинското царство на въстание. То не успяло, но Константин продължил да управлява части от Видинското царство. В борбата между Мехмед и неговия брат Муса има българско участие, което е отбелязвано от мнозина учени. 
Хрониката на Псевдо-Сфранцис казва, че през юли 1413 г. против Муса и на страната на Мехмед се сражават войските на "владетелите на Сърбия и България, и на василевса", а Константин Костенечки допълва: "Султанът върна българските пленници, които Муса бе прогонил и заживя в мир с всички". Византийският историк Дука е още по-категоричен: "Султанът приел радушно посланниците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакдемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир". 
"Хроника на турските султани" от 17 в. ни съобщава, че Мехмед "подари и на принцепса на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много...".
 Интересно е, че същият автор нарича влашкият владетел Мирчо Стари не "принцепс", а "автентис" (господар), което е по-долу във владетелска йерархия. Съответно в османската хроника за "принцепс" е упоменат владетел на България стоящ във йерархията над влашките воеводи. От анализа става ясно, че няма за кой друг да се отнася освен за Константин ІІ, предвид останалите данни, че владетеля на българите се е бил на страната на Мехмед. 
Българската власт във всички територии явно е запазена, а  окончателната гибел на Видинското царство, трябва да се отнесе за след смъртта на султан Мехмед І (1421) и е явно свързана с неуспешния бунт на претендента за османския трон Дюзме Мустафа през 1421/22 г. Султан Мурад II (1421-1451 г.) с големи трудности потушава този бунт, при който временно губи контрол над всички балкански и част от малоазийските територии. Турските войски и акънджиите на Балканите застанали на страната на Дюзме Мустафа. Хронистът Нешри пише, че османските метежници се прехвърлят в Мала Азия, а "по цяла Румелия не остана нито един спахия". В тази нова, драматична обстановка цар Константин е трябвало да определи своите позиции. Може да се допусне, че цар Константин се е надявал на благоприятно развитие на вътрешноосманския конфликт и нови отстъпки за него – така, както става осем години по-рано при борбата между Мехмед І и Муса. Възможно е, предвид позициите на Дюзме Мустафа, царя да е нямал друг избор и да е бил заставен да признае именно Мустафа за законен султан. Така или иначе, няма как Видин да е останал незасегнат от тези събития.
След победата си над претендента Мурад II преминава в настъпление към християнските си съседи.  По думите на Нешри Мурад II сключва мир с останалия лоялен към него сръбски деспот Стефан Лазаревич, но към непокорните са изпратени войски начело с Фируз бей като наказателна акция  срещу балканските народи - Константин бяга в Белград. През пролетта на 1422 г., е окончателно ликвидирана българската власт във Видин. 
Трябва да отбележим и друг важен детайл към тази мозайка от сведения – османски санджак с център Видин се споменава за първи път едва през 1430 г. - за толкова важен град като този, това е също оказващо за наскоро извършеното присъединяване на града в рамките на имперските владения.
Съществуват и една поредица от дубровнишки сведения, свързани с Видинското царство. Особен интерес буди решението на Големия съвет на Дубровник от 28 ноември 1398 г. (потвърждаващо предходно решение от 17 декември 1387 г.), което удължава с пет години (т.е. от 1398 до 1403 г.) пълномощията на консулите “в страните Славония, Босна, Срем и България”. В сведение от 23 март 1411 г. се съобщава за смъртта на един дубровнишки търговец, починал в “българската страна”. Изобщо в тези документи за Видинска България се говори по един и същ начин през 1329, 1331, 1387, 1398 и 1411 г. В цитираното решение на Големия съвет от 1398 г. България е дадена редом с кралството Босна и полунезависимите банства Славония и Срем, васални на Унгария. Вярно е, че търговската република Дубровник запазва позициите си в българските земи и във времето на османското владичество. Разбира се, ако през 1398 г. Видин вече е бил под османска власт, то надали правителството на републиката би пропуснало такава “подробност”, както и едва ли би поставило една завладяна от турците територия в кръга на държавите, зависими от най-големия османски враг – Унгария.
В своя дарителска грамота за манастирите “Тисмана” и “Водица” във Влашко от 1406 г. сръбският деспот Стефан Лазаревич постановява:“В
секи, който побегне от земите на царството ми в Угърската земя или пък в Българската (земя), мой човек или мой властелин, и пребивава там три години, или две, или една, и поиска да се върне в определените църковни села, нека бъде свободен да дойде…”. Какъв по-нагледен пример за съществуване на българска държава, пък било и васална от това България да стои редом до Унгария в този период и да приема бежанци!?
Константин Костенечки ни съобщава за смъртта на цар Константин,
умирял в Белград на 17 септември 1422 г.
Смъртта на “императора на българите" (“imperator Bulgarorum”) Константин ІІ е отбелязана и в сръбския Бранковичев летопис. 
Черногорският учен Б. Шекуларац направи достояние документ, който може би по-ясно от всички изброени дотук отразява как е схващан Константин Видински от своите съвременици. Става дума за една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на Хилендарския манастир, където неизвестен монах бележи следното: “В годината 6920 (от Сътворението на света, т.е. 1421/1422 г. от Р.Хр.) умряха Крисчи амир(султан Мехмед I) и КОНСТАНДИН, ЦАРЯТ БЪЛГАРСКИ, и Балша Зетски, а деспотът (сръбският владетел Стефан Лазаревич) превзе арбанасите (албанците)”. Неизвестният монах е написал тези редове през есента на 1422 г., и в неговото съзнание Константин категорично е “цар български” - доскоро и реално царувал владетел!

КАРВУНСКО ДЕСПОТСТВО 1322-1420

Династия Тертер
деспот Балик
деспот Добротица
 (брат  на Балик)
деспот Иванко Тертер (син на Доброъица) 
“DESPOTUM BULGARORUM DOBROTICAM” – “Деспот на българите Добротица” и "PARTES ZAGORAE SUBDITAS DOBROTICAE” – “част от Загора подчинена на Добротица” - титулатура на Добротица във венециански документи.

Владетелите на Карвунското деспотство принадлежат към странична клонка на царската родова династия Тертер. След смъртта на цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) и на сина му цар Георги ІІ Тертер (1321-1322 г.), деспот Балик придобива автономия в рамките на Царство България, в родовите земи на Тертеровци в “Малка Скития” (Източно крайбрежие на “Загора или България”). През 1346 г. императрица Анна Савойска от Константинопол иска от карвунския деспот помощ срещу узурпатора Йоан Кантакузин. Следва да отбележим, че към този момент партията на Анна Савойска има разбирателство за взаимопомощ с цар Иван Александър (1331-1371 г.) насочен срещу узурпатора Кантакузин. По-същото време и сина му и съвладетел Михаил Асен участва в кампания срещу Кантакузин, при която намира смъртта си. Балик, очевидно със санкция на цар Иван Александър, изпраща войска от 1000 души, водена от двамата му братя Теодор и Добротица. Водещ в тандема е Добротица. Първоначалните успехи бързо са заместени с редица неуспешни кампании и в крайна сметка Йоан Кантакузин надделява благодарение на османска помощ след успешна решителна битка при Силимрия. През 1348 г. година Добротица се установява в крепостта Мидия, като носи титлата “архонт на Мидия”. Скоро е принуден да предаде крепостта на новия император в
 Константинопол и да се завърне във владенията си в България. Въпреки това, от участието си в гражданската междуособица в Константинопол, Добротица излиза с успешен династичен брак с дъщерята на мегадукса Алексий Апокавк - командир на императорската флота и водач на партията, подкрепяща малолетния Йоан V Палеолог и майка му Анна в борбата за престола. През 1357 г. към владението на Добротица са включени Емона  (при нос Емине) и Козяк (дн. Обзор). По-късно Добротица придобива права над Варна и премества седалището си там. Създава силен боен флот. Да си спомним, че той е зет на мегадукса Алексий Апокавк – командир на императорската константинополска флота към средата на ХІV в. В този смисъл е повече от логично именно той да поддържа свой боен флот, а в широк смисъл флот на българското царство.
Между 1370 и 1375 г., в съюз с Венеция, той оспорва генуезката власт в Черно море. Фиксирана е негова морска кампания срещу генуезките колонии в Крим (да не забравяме, че към 1300 г. колонии в Крим поддържат и владетелите на Трапезунд, което несъмнено е продължавало и след този период).
Добротица е бил въвлечен във война и със съседа си Михаил Палеолог, господар на Загорското деспотство, но впоследствие двамата сключват мир скрепен с брак между дъщерята на Добротица и Михаил Палеолог – четвърти син на император Йоан V Палеолог. Съюзът на двамата деспоти е да се наложи Михаил за император в отцепилата се от Константинопол област – Трапезунд. В изпълнение на плана около 1376 г. е осъществен морски поход към Трапезунд, но така или иначе Михаил Палеолог не е успял да заеме императорския престол на “Imperium Romanorum”. Върнал се в земите на Добротица, където след около година, през 1377 г. бил убит от “брата на своята жена, т.н. Тертер, според “Анонимна хроника” (ватикански препис) и “Месемврийска хроника”. Добротица се включва и в започналата след няколко години гражданска война за трона в Константинопол. Той подкрепя Йоан V Палеолог - бащата на убития му зет, срещу сина му Андроник ІV Палеолог (той пък зет на Иван Александър). През 1379 г. флота на Добротица участва във военната коалиция осъществяваща блокада на Константинопол, като била в противостояние на генуезкия флот (генуезците подкрепяли Андроник ІV Палеолог). Това е т.н. "Морската битка на народите" пред Константинопол. След смъртта си Добротица е наследен от сина си Иванко Тертер (вероятно той е описания “Тертер” който убива зет си Михаил Палеолог в “Тристрия”). Може би първото му външно-политическо действие е подписването на договор с генуезците през 1387 г., с което двете страни спират многогодишното си морско военно противостояние в Черно море.
Карвунските деспоти лавират доста умело, като принципно поддържат Иван Срацимир, но не късат връзките си и с Иван Шишман, те са имали и високото самочуствие на династия на царете управлявали България в края на ХІІІ - нач. ХІV в. Имали са и връзки по линия на бракове с каквито други родове много малко могат да се похвалят по това време, и тези техни роднински връзки стигат и дори в Константинопол.

Воеводи на Влашко от рода Бесараба
воевода Йоан Бесараб
Владислав І Вода  (син е на владетеля Николае Александру) - 1364 - 1377
Раду І, принц на България-
"Radano principe di Bulgaria infedelle"(брат на Владислав І) - 1377 - 1383
Дан І (син на Раду І) 1383 - 1386
Мирчо Стария (син на Раду І) 1386 - 1418
Дан ІІ 1420-1431

Ясен е българо-куманския произход на воеводите от рода
Бесараб.
Интересен е статута на членовете на рода Бесараб в пирамидата на българската средновековна аристокрация.
Към ХІV век Бесараб са “принадлежали към управляващия в държавата род”, което в европейската аристократична пирамида и терминология се означава като “Принцепси”. (
Уикипедия: От слова «принцепс» произошло впоследствии слово «принц», означающее члена правящего монархического рода).
Явно този си статут са получили през 20-те или 30-те г. на ХІV век, когато подпомогнати от цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) се отмятат от подчинеността си към унгарската корона (и тази на Свещената римска империя) и се връщат в рамките на българската империя с предоставената им автономия и титла “велик воевода и самодържец”.
Северинският банат (Олтения, Мала Влахия) при царуването си Михаил ІІІ Шишман го дава на своя съюзник и васал Иванко Басараб. Същата практика по-късно е многократно потвърждавана преди това от унгарските крале, поради което изразът "бан на Северин" е бил влезнал трайно в титулатурата на влашките воеводи.
В резултат на сродяването с ловешкия деспот и бъдещ цар Иван Александър с рода Бресараб, чрез
женитбата му с дъщерята на Иванко Бесараб - Теодора, рода Бесараб се влива пряко в управляващия в България род – династията Асен в широкия смисъл, и Шишман в по-тесен. Оттам и идва титлата им “принцепси на България”. През 1369 г. цар Иван Александър възлага на Раду командването на обединените войски на коалицията от васални владетели за прогонване на унгарците от Видин и освобождаването на пленения престолонаследник Иван Срацимир.
В тази коалиция влизат - воеводата Владислав І (Валахия), деспот Добротица (Карвуна) и алански наемници. Раду е брат на тогавашния войвода на Валахия Владислав І и поради това явно е определен за предводител на армията против унгарците. Притиснат от коалицията Унгарският крал влиза в преговори с Иван Александър и се съгласява да му върне Видинска област.
Към края на годината Видин си е в български ръце. Иван Срацимир е освободен и се връща във владенията си.

Горното е засечено доста добре от сведение на унгарския крал Лайош І Анжуйски, в което той описва своя битка от периода 1365-1369 г. с “Radano principe di Bulgaria infedelle" (“Радан принцепса на България”)

По-късно Раду І (1377 - 1383) става воевода на Валахия и е такъв до преврата на Дан І (1383 г.). Според някои Дан е бил подкрепян от унгарците, а според други бил в много близки отношения с чичо си Иван Срацимир. В този контекст намира мястото си и “похода” на Иван Шишман през 1386 г., когато пада убит Дан І. Според много от авторите, Дан І, е подкрепял Иван Срацимир и е убит при обсада на Видин от Иван Шишман. Зад подобен конфликт между двамата братя застават също доста от историците. Тепърва трябва да се събират още източници за да се отговори изчерпателно на въпроса дали Дан І е убит във Видин (23.09.1386 г.), но е ясен факта, че е убит в хода на една вътрешно-политическа война в България, в която е бил деен участник. Мястото на Дан заел енергичният му брат Мирчо Стария, който се отделил в църковно отношение от Византия и подчинил държавата си на далечната Охридска църква. Мирчо, бил в по-близки отношения с Иван Шишман, като дори бил в свитата му преди да бъде убит брат му. Според някои румънски историографи той стоял и зад заговора за убийството на брат му Дан.
Около
1390 г. обаче Иван Шишман отстъпва короната и става "господин", а синът му Александър "господинчик".
Другият му син Фружин, в бъдеще също ще се титулова само "господин на Загора".
За сметка на това синът на Иван Страцимир - Константин ІІ Асен е "прославеният император на България" (според писмото на крал Сигизмунд).
В края на ХІV в. ясно се знае, че юрисдикцията на българското царство започва от Карпатите, а влашката столица е смятана за град в неговите предели.
Всичко сочи, че това сведение отразява едно реално положение на нещата, както е засвидетелствано и от друг важен документ - грамотата на Раду І в полза на търговците от Брашов, Ръшнов и земята Бърса
, с която уведомява българския цар за това, че са констатирани случаи на корупция от страна на български митничар в Карпатите. Радул явно е бил в деликатна ситуация. Дали към Иван Шишман (респ. Иван Срацимир) е бил призива "Заради това, царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар - б.а.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е според закона...” днес не можем да сме сигурни, тъй като в грамотата е вписано името на стария цар Александър. А защо Раду се е обърнал в грамотата си с името на починалия цар е неясно, но предвид роднинските отношения по-скоро Раду е признавал Иван Срацимир за реалния владетел. 
Днес е трудно да установим параметрите на българския сюзеренитет над Влахия, който явно е включвал монетоиздаване със знаците на сюзерена, митнически контрол по границите, военни гарнизони в някои укрепени центрове и други елементи на взаимна обвързаност. И все пак, макар и пестеливо, тази ситуация е отразена в монетите, някои извори и стари карти. В карта на Анджелино де Далорто от 1325-1330 г. България е разположена по двата бряга на Дунав, а в тази на Джакопо Касталдо от 1584 г. земите от Северин до р. Дъмбовица са част от България. Историческият спомен за българското средновековие е отразен дори и в картата на Йохан Хоман от 1697 г. - в нея част от левия бряг на Дунав до р. Яломица е в пределите на Никополския санджак на Османската империя, т.е. някогашното Тъ
рновско царство.
image
Това е валашки дукат, издаден от великия влашки воевода Мирчо Стари (1386 - 1418). Дуката има индикации да е издаден, като е отбелязано името на сюзерена на влашкия воевода - цар Иван Шишман (1371 - 1395). Мирчо Стария признава именно Шишман и дори е бил в свитата му, преди да вземе влашкото воеводство.
Legend: +IVVAn SMIV, и на опакото, там където в щита се чете W надписа ясно се чете I V V A N S I V I S N M I.



Гласувай:
11


Вълнообразно


1. shtaparov - Вариантите на истината:
02.10.2011 19:20
Най-вероятно Дюзме Мустафа още в 1421 или 1422 г. превзема Видинското царство от Константин,който се спасява в Унгария и иска помощ от нея. След победата на Мурад II последният не възстановява на престола Константин II заради опита му за съглашение с унгарците,или пък е искал да го възстанови,но Константин умира преди това да е станало факт,без да успее навреме да поеме царството си. Мисля,че по-приемлив е първият вариант.
А Влашко до 1421-22 г. е било васал на България и е било нападнато от Мурад заради същия опит за съглашение,който се опитал да сключи с унгарците върховният му сюзерен Константин II. След това то попада под зависимост ту
от турците,ту от унгарците и реално до 1878 г. никога не е било независимо,
понеже това не се е налагало. До 1714 г. в него са управлявали Български династии,назначавани от султана по старата традиция,наследена от XV в.,и фактически до тогава Влашко е Българска държава,останала да съществува покорена,но неунищожена. Населението в нея до XVIII-XIX в. е преобладаващо Българско,но след 1714 г. фанариотските династии почнали да го отчуждават
с всички възможни средства от Българския народ,правейки множество опити за погърчвания на всички,които се изявявали като Българи. Така много от хората се принудили да приемат като втори свой език езика на малцинството,наследен от някогашните печенеги,кумани,узи и пр.,за да скрият своя Български произход. Вече двуезичното население започнало да се нарича "Власи" не заради отделната му не-Българска народност,а по името на областта,т.е.,до тогава Власите били отделен Български етнос както Мияците,Ахряните,Торбешите,Торлаците,Македонците,Мърваците,Шопите,
Граовците,Шумадийците и пр.,което се подкрепя и от тълкуванието на тяхното "народностно" име:

Власи= Блази /Блъзи,Блъги/,т.е.- Блъгари!

След XIX в. вече твърдо установеното двуезичие на населението било отново атакувано от властите- този път в посока на пълно или почти пълно изкореняване на Българския език и налагане на новия "влашки" език,който погрешно бил схващан като език на коренното население,а Българския- като език на завоевателите. Новоустановеният език бива и до днес изкуствено насищан с внесени от чужбина латински думи,
които не са родни на коренното население,но то бива системно принуждавано да ги приема в интерес на вражески за България чужди сили,докато напълно отвикне от родния си Български език. Към него биват приобщавани и значителни маси влашко население от вътрешността на Балканския полуостров,което е било няколко века под властта на Рим и е овладяло в частична степен езика на завоевателите,без да забравя обаче и Българския език,който до I-III в.му е бил роден. Накрая се стига до абсурдното положение езикът на завоевателите- римляни да бъде обявяван от некомпетентната наивност на "румънските" власти за роден език на бившите Дако-Българи и Трако-Българи,а старите им родни Дако- Тракийски диалекти: обявени за "чужд език",наложен от "завоювалите ги" Българи.
цитирай
2. gepard96 - Допълнение І
03.10.2011 10:10
В смутните години след разгрома на османците от Тимур при Анкара в 1402 г. и последвалите 10 годишни размирици между претендентите за османската корона, турската власт на Балканите е била силно разклатена. По-това време местните балкански феодали са организирали акции против мохамеданските нашественици и са успели да отвоюват редица област – София и Софийско са минали временно под сръбска власт, Видинското царство е укрепило позициите си и е оцеляло поне докъм 1422 г., Ловеч, Лом и Свищов също са били със статут на васални на османците градове, но със самоуправление. Същото би могло да се предположи и за Добруджанското деспотство с оглед на някои съображения на Свилен Станимиров.
Отделно български феодали са държали владения и във Влашко. Всичко това означава само едно - със сигурност българската държавност (Видинското царство) просъществува поне до 1422 година, когато умира и нейният владетел цар Константин ІІ Асен. Може да се приеме, че някаква държавност просъществува и до по-късно, но това може да се каже не за българската държава, а за самостоятелни феодали, които са останали свободни или под някаква зависимост.

Мехмед І завладява гр. Варна в 1416 г. след като през 1399 г. татарите са го отнели от Добруджанското деспотство, а през 1403 г. е предаден на Византия след споразумение със Сюлейман – син на Баязид І.
Интересно е сведението на Димитър Маринов в книгата "История на Лом и ломска околия" за това, че в северозападна България дребни и средни български боляри са останали до краха на турците при Виена и оттеглянето им от Унгария. Тогава с останалите български земи султанът оземлил спахиите от Унгария, загубили земите си там.

Филипо Лоникоро и Бертрандон де ла Брокиер ни съобщават, че към 1430 г. София не е в османски ръце и е предмет на дипломатически преговори между унгарците и Мурад ІІ. Има напоследък нови изследвания даващи насока, че зависими банове (т.е. воеводи) на София са управлявали в София до края на 15 век.
В 1413 г. след битката при Чамурлий, воеводата Радич /Радик Сенкон/, като съюзник на Мехмед ІІ, получава за свое владение тази част от България, която е Воеводство с център София. После през 1454 г. след като предната година е завзел Константинопол османския султан Мехмед ІІ се насочил на север и след като “овладял България” достигнал до Смедерево, т.е. похода му е през София, която в качеството на българска престолнина е овладяна от султана (известие на Мачей Меховски от “Трактат за двете Сарматии”-1517 г.). Същата 1454 г. заради “стари грехове” султанът откарва в плен воеводата на София Радич. Известието е от сръбска хроника от ХV в., в което точно се посочва името на воеводата от София: „вь тожде лето Мехмедь царь плени Радича блъгарьскаго войеводоу оу Софии” (Сръбските летописи в Гласник).
В "Българската анонимна летопис" пише, че през 1493 г. султан Баязид ІІ екзекутирал "бан Михаил Шишманов" и поставил турска войска в София, подрепено от друго известие на сръбска летопис, където се споменава за навлизането на Баязид ІІ в София на 5 април 1493 г.: “1493 Г. Баязид дошъл на 5 април в София, 12 дни, прибъст и на коунеш възвраштъ са плени свою землю за некою съгрехою”.
През 1493 г. болярина Радивой под патронажа на митрополита заплаща ремонта и изографисфането на Кремиковския манастир в София. Явно първата работа на новоназначения от султана управител.
Някои автори отнасят някъде за след 1526 г. ограничаването на статута на Воеводство София и разтварянето му в централизиращата се османска административна система.

Би било интересно да се датира и превземането на Ловеч. Арменския пътешественик от края на XVIII век Хугас Инджеджян твърди, че.. “Ловче бил превзет през 1463 г. от Фатих султан Мехмед”. Турският пътешественик Хаджи Калфа, починал през 1665 г., твърди, че Ловеч е превзет в 1462 г. Ловешкият изследовател Ст. Попов отнася окончателното завладяване на Ловеч от османците към 1444 г. Според другия ловешки изследовател Борис Караконовски след падането на Търново синът на Баязид I Челеби с цялата си войска се насочва към Ловеч, но след дълга и неуспешна обсада започва преговори с ловешкия воевода Станко. Сключено е споразумение Станко да признае сюзеренитета на султана, а в замяна да бъдат запазени животът, имотът и вярата на българите. Станко трябвало и да дава спомагателна войска на султана в случай на война. Според Ст. Попов правата, с които Ловеч се ползвал по този, скрепен с ферман договор, били още по-големи – да не се установява турско население в околностите на града, да не се взема кръвен данък, Ловеч си запазвал правото да взема мито от всички стоки, които преминавали през него. Според Борис Караконовски Ловеч окончателно е включен в рамките на империята чак в 1474 г., когато крепостта му е превзета от Синан паша.
Съдейки по сведенията на Хугас Инджеджян и Хаджи Калфа, вероятно Ловеч е бил превзет от Мехмед ІІ в 1462–1463 г., макар че, съдейки по данните на Мачей Меховски и на факта, че османският дефтер, споменаващ Ловеч като част от Никополския санджак, се датира към средата на ХV век, по-скоро Ловеч ще да е бил завоюван непосредствено след 1453 г., но преди 1459 г., когато пада Смедерево.

До 29 март 1430 г. Солун е във венециански ръце, Атина е завзета от османците чак в 1456 г., като дотогава е в ръцете на Нерио Ачиоли. Коринт пада през август 1458 г., въпреки отчаяната съпротива на морейските деспоти Тома и Димитър. Като клаузи на мирния договор с тях Мехмед ІІ им отнема Коринт, Патрас, Арголид и Каритена. В 1460 г. Пелопонес е окончателно завзет от султан Мехмед ІІ.

С други думи, всичките градове, които са посочени като незавладяни от османците, са подчинени един по един до края на 15 век. Това е засвидетелствано през 1508 г. в договор между императора на Свещената римска империя Владислав ІІ и османския султан Баязид ІІ, с който се признава властта на султана над "Силистра, Тулча и другите градове на Българското царство".
цитирай
3. gepard96 - отг. shtaparov
03.10.2011 22:30
Въпроса с Видинското царство, е горе-долу изяснен - цар Константин ІІ през 1421/2 г. се предполага, че е признал (независимо дали по-собствена воля или под-натиск) за султан претендента за османския трон Дюзме Мустафа, поради което след установяване на властта на Мурад II, му се е наложило да избяга към Унгария, а някъде по-това време и умира (1422 г.).
Претендента Дюзме Мустафа е бил поддържан от бившия смирненски емир Джуниед бей, който е бил Никополски бег. Джуниед бей е овладял цялата територия на балканите в ущърб на Мурад ІІ. Близостта на Видин с Никопол предполага познанство между цар Константин и бившия смирненски емир (самия Джуниед е искал да му върнат Смирна, където на негово място е бил поставен помохамеданчения син на Иван Шишман - Искендър, а сваления емир е изпратен в Никопол). Вероятно и цар Константин ІІ е очаквал при сполука на претендента Мустафа да получи от него още териториални придобивки към Видин.
Не смятам, че при неустановеното докрай положение на Дюзме Мустафа и съществуващата война за султанския трон с Мурад, Мустафа и Джуниед биха си позволили да изгонят един владетел и да го оставят в гръб като враг, който би могъл да им създава неприятности. Изворите казват, че всичките турски войници от европейските територии на османлиите са подкрепяли Дюзме Мустафа и се били прехвърлили за решителна битка с армията на Мурад в азиатските територии. При това положение, ако са били във вражда с цар Константин ІІ, той в гръб е можел да им нанесе тежък удар напр. с помощта на влашкия воевода за което обаче няма данни. Затова по-скоро цар Константин ІІ е бил на страната на Дюзме Мустафа.

За дако-тракийските племена, в един друг материал касаещ етногенезиса на българите съм обяснил моята позиция, че те намират спокойствие в създадената от българите държава. Също мисля е яано, че дакийското местно население от 1-3 век е в близка родственост с траките. Но това са дако-тракийските народи, НЕ български!!! Българите идват доста по късно от 1-3 век, и по-точно след средата на 4 век заедно с хуните. А влахите през 14 век, са едно смесено население между дако-тракийци, панонски българи, аспарухови българи, други народи от хуните, кумани и пр.
Да се върнем на 1-3 век, тогава народите от провинциите на Римската империя, че са били романизирани, а тези по-близко до Елада и елинизирани няма никакво съмнение. Археологическите данни го доказват - наличието на елинистични или римски храмове, има открити масово надгробни плочи на местното тракийско население - като от едно семейство, някои от членовете носят типични тракийски имена, а други елински и дори имена добили популярност през епохата като Клеопатра. Надписите са обикновено на гръцки или латински. Масово населението от по-богатите градски слоеве се е образовало в школите отворени по-градовете, и изобщо това разнородно население в римската империя се е разбирало по-между си на един развален романски език.

За: Власи= Блази /Блъзи,Блъги/,т.е.- Блъгари - това не бих коментирал, тъй като буквеното сравнение дори и близко съчетанието между власи-българи.
цитирай
4. mglishev - Общо взето,
05.11.2011 11:48
датирането на събитията в Мизия и Влахия от 1371 докъм 1422 си е несигурна работа. Нашите историци не са си свършили работата достатъчно добре.

Изглежда, че при Йоан-Александър и Йоан-Шишман Влашкото воеводство наистина е било под някаква зависимост от България - може би докъм 1389.
Не е съвсем ясно и какво точно е положението на Търново в 1393-1396: митрополит Йоасаф Бдински пише за някакъв "господин Търновски", който му предоставя мощи на светци в този период. Възможно е Баязид поне временно да е назначил български, християнски управител на столицата, след като я е превзел. Митрополитът на Богдания (Молдова) по това време става и митрополит на Търново (докато патриарх Евтимий е пратен в изгнание в Бачково) и си се титулува "отценачалник на българите". Изглежда, че в първите години след 1393 Търново запазва някакво административно значение.
Възможно е такъв да е случаят и с Видин в 1396, при което "въстанието" на Константин и Фружин-Асен да е просто опит за откъсване от османската зависимост - особено при трайния интерес на унгарския крал Сигизмунд към Балканите и при османската гражданска война след 1402 г. Историкът Пламен Павлов има и статия по въпроса, спекулативна, но интересна.

Инак етнонимът "влахи" или "власи" сам по себе си няма общо с етнонима "българи". "Власи" произлиза от общ старогермански екзоним за римляни или по-общо - за чужденци. Имало е келтско племе Volsci, както и италийско племе с такова название. Сетне това име започва да обозначава чужденци и по-конкретно поданиците на Римската империя в германските езици. Така например Welch на староанглийски означава и чужденец, и конкретно уелсец. А на съвременен полски Италия се нарича Wlochy. Балканските власи пък вероятно произлизат от романоезичното малцинство в западните райони на Първото българско царство - т. нар. аромъни, цинцари и куцовласи от някогашна "Велика Влахия", тоест днешна Тесалия и Егейска Македония. Те постепенно мигрират из българското царство към земите на север от Дунава.
цитирай
5. gepard96 - здр. mglishev
05.11.2011 15:29
mglishev написа:
датирането на събитията в Мизия и Влахия от 1371 докъм 1422 си е несигурна работа. Нашите историци не са си свършили работата достатъчно добре.

Изглежда, че при Йоан-Александър и Йоан-Шишман Влашкото воеводство наистина е било под някаква зависимост от България - може би докъм 1389.
Не е съвсем ясно и какво точно е положението на Търново в 1393-1396: митрополит Йоасаф Бдински пише за някакъв "господин Търновски", който му предоставя мощи на светци в този период. Възможно е Баязид поне временно да е назначил български, християнски управител на столицата, след като я е превзел. Митрополитът на Богдания (Молдова) по това време става и митрополит на Търново (докато патриарх Евтимий е пратен в изгнание в Бачково) и си се титулува "отценачалник на българите". Изглежда, че в първите години след 1393 Търново запазва някакво административно значение.
Възможно е такъв да е случаят и с Видин в 1396, при което "въстанието" на Константин и Фружин-Асен да е просто опит за откъсване от османската зависимост - особено при трайния интерес на унгарския крал Сигизмунд към Балканите и при османската гражданска война след 1402 г. Историкът Пламен Павлов има и статия по въпроса, спекулативна, но интересна.


Напълно съм съгласен с твойто мнение, по въпроса за датировките, запознат съм с изследванията на Пламен, те не са само една статия,а и са описани напр. и в "Българите и османското завоевание (краят на ХІІІ-средата на ХV в.)" в съавт. с проф. Ив. Тютюнджиев.
Личното ми мнение, че т.нар. възстание на Константин и Фруджин, не следва да се приема, че Константин Асен е бил без реална власт изгнанник, а по-скоро е бил в някаква зависимост първо към Баязид, после вероятно се е отметнал и е приел някаква зависимост към Сигизмунд.
А за нашите историци от миналото, то и аз съм напълно съгласен, че не са си свършили работата за една много голяма част от нещата.
Има толкова дати и събития, които са не-доизяснени...
А власи=българи, не го коментирах защото е безсмислено...
цитирай
6. mglishev - За мен, да речем,
06.11.2011 14:32
е интересен въпросът дали Роман, братът на Борис II, действително е царувал. Има и още куп неизяснени моменти в медиевистиката ни - например има поне две неясноти в царуванията в VIII-IX в. Истината е, че археолозите ни работят по-добре от историците и филолозите.
цитирай
7. shtaparov - Всички Българи не са били Хуни,но всички Хуни са били Българи:
25.02.2012 18:32
Българите не идват заедно с Хуните,понеже последните никога не са били отделно от нас племе. Хуните всъщност са царското племе на Българите: Оногурите (Хоно-хурите,Хуни-хората). А царското племе на Българите,за което византийските хронисти пишат,че нямло равни по своята знатност из целия свят,е племето на царските Скити,понеже хунът Атила е царски скит,съгласно древните извори. Българите винаги са си били тук,а в V-VII в. само се завръщат,за да освободят от римско робство родните си прадядовски земи.
цитирай
8. apostapostoloff - Пропуснал сте да споменете констатацията на
17.10.2012 17:05
проф. Сретен Лилиеншвагер, който твърди, че от всичко Шишманите най- много са обичали мусака и свинско с кисело зеле.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gepard96
Категория: История
Прочетен: 1378680
Постинги: 73
Коментари: 533
Гласове: 643
Архив