Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.05.2010 18:51 - Борецът за черковна независимост и православна вяра в Бога митрополит Иларион Макариополски и Търновски се представи пред Господа преди 135 години
Автор: elika Категория: История   
Прочетен: 4083 Коментари: 1 Гласове:
2



Иларион Макариополски е духовното име на Стоян Стоянов Михайловски. Членовете на фамилия Михайловски оставят трайна следа в историята на българския културен, социален и духовен живот. Негови братя са  хаджи Христо Михайловски – богат чорбаджия в гр. Елена, а  по-малкият  е Никола Михайловски - книжовен и обществен деец, адвокат, чийто син, писателят Стоян Михайловски, оставя  като богато книжно наследство много поучителни басни.

image
  Стоян Михайловски /бъдещият митрополит Иларион Макариополски/  се появява на белия свят през септември 1812 г. в гр. Елена. Започва да учи в родния си град, а после продължава да се образова в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1825 г., едва 13 годишен, е изпратен в Търново да изучи занаят. Започва като чирак, после става калфа. Неговият баща инвестира собствени средства като отваря чохаджийски дюкян за сина си. Вместо в занаята младият Стоян се увлича повече в четене на книги, с които го снабдява хилендарският монах Арсений, често пребивавщ в Елена.  През есента на 1831 г. двамата с монаха заминават за Света гора. Установяват се в Хилендарския манастир. Една година по-късно Стоян  приема монашество и духовното име Иларион. В преиода 1833 г. и 1834 г. монахът Иларион учи в гръцкото училище в Карея, столицата на Света гора. Съдбата на  Иларион е отредила да не е бъде само  монах и духовник, а да стане изявен патриот и ревностен борец за църковна независимост. През 1836 г. монахът Иларион, заедно с други български младежи постъпва в училището на прочутия гръцки философ Теофил Каирис на остров Андрос. Там той става очевидец на огромния фанатизъм на Каирис -  елинист, който не признава друга народност и друг език освен гръцкия. Учението на  Каирис допринася за духовното израстване на младия Иларион в две направления: омраза към гръцките фанариоти и  любов към родния български народ. Така у Иларион и Иван Добрович от Сливен се ражда идеята за образуване на тайно “Славяно-болгарское ученолюбиво дружество”, което си поставя за цел да разбуди народното съзнание чрез просвета. На тайни събрания българските ученици слушат четенето на славянски книги, които монахът Иларион превежда на български. Всеки член на дружеството бил длъжен да внася ежегодно по 100 гроша в касата на дружеството. След време, когато успеят да съберат достатъчно голям капитал, който да инвестират и да получат добри лихви, ще могат да  издържат едно училище за подготовка на учители в Белград. Преди да бъде затворено от правителството училището на Каирис, Иларион и неговите другари се преместват да учат в Атина, в гимназията на Сиро. В този период от неговия живот голяма роля изиграва срещата му с Георги Раковски. По тяхна инициатива се основава “Македонско дружество” (1841). То си поставя за цел освобождението на България с въстание. Раковски се нагърбва със задачата да остане в Цариград и да поддържа “преписка с Атина”, като следи за положението в Турция, а Иларион да обходи страната, за да разбере къде и как са  разположени турските гарнизони. За да изпълни тази мисия монахът Иларион напуска гимназията по“домашни причини” преди да положи последните си изпити.  Но пък успява да обиколи “всичките по-главни градове на Северна България, като стигнал дори до Пирот”. По искане на Цариградската патриаршия взема свидетелство за поведението си от Хилендарския манастир и е ръкоположен за свещеник. Свещеникът  Иларион  имал желание да продължи образованието си в Русия. Но патриаршията не одобрявала „духовни лица да се възпитават” в Русия.   Заминаването на Иларион в Киевската духовна семинария или Академията е осуетено и то лично от Цариградската патриаршия. Но проваленото следване в Русия не сломява желанието на Иларион да продължи да се образова. В пероида 1841 - 1844 той следва в най-високото светско гръцко училище в Цариград, наричано Куручешменско училище. Паралелно учи и  работи  като писар в Патриаршията. Иларион успява да преведе и издаде през 1844 г. “Православное учение на Московския митрополит Платона”. Прави втори опит да следва в Русия и втори път не получава разрешение да замине, затова Иларион напуска работата в Патриаршията. През лятото на 1844 г. в Цариград Иларион се срещата  с Неофит Бозвели. След близо 4 годишно заточение в Светогорските манастири Бозвели тайно успява да избяга. На свобода продължава с още по-голяма страст борбата против асимилаторските домогвания на гръцкото духовенство. Борбата утвърждава  Неофит Бозвели  като водач на народното движение за самостоятелна българска църква. Тази среща се оказва съдбовна и в  живота на свещеник Иларион, защото в този момент той осъзнава и решава твърдо да поеме по пътя на борбата за църковна независимост. Тази борба той ще води до сетния си дъх. Но за разлика от Неофит Бозвели, Иларион стига до убеждението, че тя трябва да се води не с въстание, а с мирно разрешаване на църковния въпрос. Водачите на борбата за  църковна независимост започват да търсят подкрепата на Високата порта. Опитват се да установят  връзки с турските чиновници. През този период Русия води политика на единодействие с Цариградската патриаршия. Поетият от Иларион път изисква голяма дипломация. Той смята, че ще може да спечели доверието на Високата порта, като разкрие заговорническата роля на Цариградската патриаршия срещу нея. Иларион започва да подготвя искания, които се превръщат в програма за църковната борба през този период. Като първа стъпка Иларион предявява пред турското правителство първите няколко искания в полза на  българите: Първо искане: „Трябва да им ся даде особита църква в Цариградъ, за да може да ся отдели народът български”. Второто искане: “Да им даде право да си печататъ газета по язикът.” Иларион пояснява, че този вестник ще бъде “средство да се стопли народът към Царството”. Третото искане е да се заменят гръцките владици с български духовници. И  се обосновава, че  по този начин народът ни ще бъде запазен от злите замисли на гърците.  Далновидността на Иларион го кара да включи и четвърто искане за политическо представителство на българския народ в Цариград. Дипломатът, както той нарича представителя, трябва „да е готов винаги да предлага на Портата желанието нанародът”. Петото искане е за националното осъзнаване -  първостепенна роля ще играе отварянето на български училища. Иларион поставя пряко за решаване този проблем: „Трябва Портата да би позволила да ся направятъ училища”. През януари 1845 г. Иларион предприема втора дипломатическа стъпка за спечелване доверието на Високата порта – превежда и печата султанския Хатишериф с предговор, в който  повтаря искането за просвета на българите. През пролетта на 1845 г.  Неофит Бозвели и свещеникът Иларион постигат първите важни успехи от преследваната  цел – укрепване на българските позиции пред Портата. Именно техните меморандуми дават повод на турското правителство да свика народните представители в Цариград. Портата е убедена, че исканията на българите не са във вреда на Турция.   Като свиква  народното събрание Портата прави първи опит за реформа. Назначава комисия по учебното дело, в която е включен и Иларион като съветник по въпросите за просвещението по българските земи. Дейността на двамата църковни водачи /Неофит Бозвели и Иларион/ е следена тайно от Цариградската патриаршия и от руското посолство. Меморандумите на Неофит Бозвели и Иларион са използвани като обвинителни документи. Патриаршията и руската дипломатическа мисия разбират, че Портата оказва подкрепа на  двамата български църковни дейци. Започват да търсят начин, по който да въздействат на Портата и да предизвикат промяна в отношението й към двамата. Успяват да издействат ферман за заточение на Неофит Бозвели и Иларион  в Света гора. Задържането и изпращането на заточение на двамата народни борци е организирано по най-коварен начин от гръцкия патриарх. Българите в Цариград правят опити да ги освободят, но напразно. Иларион е затворен в една кула на манастира „Симонопетра”. В подземието на кулата изтърпява много несгоди, но благодарение на своя силен дух успява да оцелее. Ходатайството на руския пътешественик Андрей Муравьов пред руския посланик в Цариград Г. Титов спомага за освобождаването на Иларион   през декември 1850 г. Когато след почти пет години Иларион се завърща в  Цариград, намира вече отворена българската църква “Свети Стефан”. Този храм е мечтата на Неофит Бозвели, сбъдната една година след неговата кончина. През месец май 1851 г. е свикана комисия за изработване  устав на храма, в която участие взема и Иларион. Вече е 40 годишен зрял човек, с богат житейски опит, който продължава да  работи упорито и неуморно за решаване на църковния въпрос. От 1 май 1852 г. до 1 ноември 1854 г. той вече е главен представител на всички атонски манастири в Цариград. През есента на 1854 г. е ръкоположен в духовен сан архимандрит. Авторитетът му на народен будител нараства. След Кримската война (1853-1856) обнародването на Хатихумаюна донася нови надежди на българите. Архимандрит Иларион,  по молба на българската община, е ръкоположен за епископ на българската църква в Цариград. Това е първият случай, в който е уважено желанието на народа да бъде избран български владика. Епископ Иларион получава титлата Макариополски, без да съществува Макариополска епархия, която да ръководи. С тази постъпка гърците целели да му дадат само  фиктивно положение, но  не оценели факта, че това  положение  издига митрополит Иларион в очите на българите като духовен глава на цяла България. Митрополит Иларион е избран за  председател на Цариградската българска община, която се оформя като ръководен център на църковната борба. Членовете на българската община организират тайно събрание, на  което присъства  и  П. Р. Славейков, ръководител на групата на “младите”. Митрополит Иларион Макариополски предлага да бъде изхвърлено името на цариградския патриарх от службите. Идеята се разпространява незабавно и се приема  с възторг от родолюбивите българи. На 3 април 1860 г., Великден, народът се стекъл за Възкресна служба в българската църква “Свети Стефан” във Фенер.  По време на службата, когато трябва да бъде споменато името на гръцкия патриарх, по предварителен сценарий,  богослужението е прекъснато с виковете: “Не щем гръцкия патриарх”. Епископ Иларион Макариополски народа произнася: „Всякое епископство православних”. На вечерната служба в този ден, извършена от българското духовенство начело с епископ Иларион, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите. Този ден влиза в българската история като Българският Великден. В периода след Българския Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които турското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към прилагането им, за да поддържа враждата между българи и гърци. Но народът показва политическа зрялост. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Руската дипломация също променя своето становище. Руският посланик в Цариград граф Игнатиев съдейства за решаването на църковния въпрос. След Великденската акция от 3 април 1860 г.,  на 11 май 1860 г. митрополит Иларион Макариополски е приет с огромно въодушевление в 30 града за духовен глава. От жителите на Елена е изпратено прошение до Високата порта на 3 юни, съставено от Никифор Попконстантинов. Митрополит Иларион е подложен на много изпитания като ръководител на народната борба. Извикан пред партиарха да отговаря за случката от 3 април, той заявява: “Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му”. Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу него като бунтовник и иска да бъде наказан от Високата порта. Най-трудната задача на митрополит Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам и на народа. Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има католическата църква, която довежда до сключване на уния спапата от групата на Драган Цанков и образуване на Униатска българска община начело с архиепископ Йосиф Соколски. На страната на митрополит Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от турското правителство тримата владици да бъдат заточени. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на царските заповеди, и на царската войска. Повече от     2 000 души спират изпълнението на присъдата и се изправят  срещу            изпратените 300 войници,  като заявяват: “Кръвта си проливаме, но владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая пристигат четирима паши с 3 000 души редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато  под конвой го изпращат на заточение, според очевидците, хиляди хора викали: “Ние сме Иларион - нас вземете.” Когато митрополит Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков да го увещава за унията.  Митрополитът скъсал подаденото му заявление и извикал: “Дето е народът, там съм и аз”. Митрополит Иларион и Авксентий оставят своето послание от            19 април 1861 г. “Завет болгарскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Митрополит Иларион остава в заточение до 27 септември 1864 г., след което се установява в Ортакьой край Цариград, където  си купува къща през 1868 г. На 28 февруари 1870 г., след 30 годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква начело с екзарх. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав, утвърден от правителството. Патриаршията правила всичко възможно да компрометира фермана сред народа. След като ферманът не е изпълнен, митрополит Иларион съветва да се повтори актът от 3 април 1860 г. и това става на 6 януари 1872 г. Цариградският патриарх, вбесен от подобно действие, настоява пред Портата да  бъдат отстранени от Цариград тримата български владици Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и ИларионМакариополски. От краткото заточение те са освободени благодарение напора и демонстрацията на цариградските българи, водени от П. Р. Славейков. На 12 февруари 1872 г. е избран първият български екзарх Иларион Ловчански, родом от махала Горни Чукани в гр. Елена. Самият митрополит Иларион Макариополски бил включен в предложената листа за избор, но отхвърлен от турското правителство, което  е възнамерявало да направи някои отстъпки от фермана в полза на помирението с Патриаршията. След четири дни по внушение на правителството и молба за оставка от Иларион Ловчански като стар и болен, на извънредно заседание е избран Антим за екзарх. Първото нещо, което е направил след провъзгласяване  независимостта на Българската църква е назначаването на митрополит Иларион Макариополски за Търновски митрополит. Изпратена е телеграмата от Цариград до българската община в Търново с текст: „Макариополски Иларион ефенди днес се определи за митрополит Търновски. 25 май 1872 година”. Тя донася голяма радост за хората от родния му край. Митрополит Иларион е посрещнат като български патриарх в старата българска столица през септември 1872 . В родния град Елена Търновския митрополит Иларион  е  приветстван от  учителят Стоян Робовски. При обиколка из селата митрополитът е  посрещан с песента, съчинена от Бачо Киро:
„Радвай се, мили народе, народен пастир сега ти дойде, що си го желал толкози години, ето днес дойде – радвай се нине.”
Като Търновски митрополит Иларион вече има възможност да превърне в дела своите идеи. Дейността, която развива в Търновска епархия е от национална значимост. Още с идването си той се започва  лично да проучи болките, страданията и нуждите на населението от Никопол, Свищов, Търново, Елена, Севлиево,  Габрово чак до Стара Загора и Чирпанските села. Неговата голяма грижа е просветата на народа и отварянето на нови училища. Още в първото Изложение до Високата порта митрополит Иларион поставя за решаване проблема за българските училища. Той е дълбоко запознат с всички училищни проблеми  тъй като  е бил учител и директор на българското училище “Св. св. Кирил и Методий” във Фенер през 1860 г. На епархийския събор в Търново митрополит Иларион изслушва депутатите,  интерисува се от училищното дело във всеки град и заключава: “Училища, училища, училища ни трябват.” Голяма болка свива сърцето му за родната Елена. Към съгражданите си отправя упрек, че градецът, който преди 25 години е бил център на българскотопросвещение, е изостанал в развитието на учебното дело. По негова инициатива започва инициатива за събиране на средства  и през 1874 г. успяват да изградят едно ново училище. Скъпо дело на митрополит Иларион Макариополски - Търновски е богословското училище в Лясковец, което отваря врати на 12 май 1874 г., за да  подготвя свещеници и учители. Митрополит Иларион подбира само добре подготвени хора за дейностите по народното образование. Неслучайно назначава за окръжен инспектор по селските училища Никифор Попконстантинов, прочут учител и основател на Еленското читалище. От голямо значение е призивът на митрополит Иларион към заможните българи да стават дарители в учебното дело. В писмо до брат си хаджи Христо Михайловски митрополит Макариополски му препоръчва вместо да си прави приживе мраморна надгробна плоча, да подари една къща за девическо училище: “Най-големите благодеяния, които прави человекъ за человека са училищата, дето ся развива ума на человека... Имате къщи купени, които стоятъ празни, а селото ви има нужда за девическо училище за образованието на женския полъ: там отхранватъ истински майки за бъдещото поколение. Отворете една от тия къщи за девическо училище, призовете една учителка с две-три хиляди гроша на година... Каква по-добра плоча щешъ, брате, когато твоето име ще е написано в сърцата на невинните дечица”. До края на своя живот  великият българин остава верен на девиза си: “Дето народът, и ние с него”. Много показателна е една случка в родния му град Елена на Великден 1873 г. Вечерната служба в църквата не започва навреме. Както обикновено изчакват еленските чорбаджии. Митрополит Иларион влиза в олтара и пита свещениците защо още се бавят. Един от тях  му обяснява, че все още не са дошли известните чорбаджии. Митрополит Иларион  посочил с ръка към събралите се богомолци и казал: “Това волове ли са или народ? Ако ти си поп, аз пък владика, ей на този народ сме, а не на някои чорбаджии. Обличай се, че знаеш ли!” В този ден службата започнала за пръв път без първенците на града. През май 1875 г. митрополит Иларион  е повикан в Цариград на заседание като  член на синодалния съвет. Той тръгнал от Търново болен от пневмония, която хванал през пролетта, когато посетил  Богословското училище в Лясковец. Преживяните страдания и несгоди по време на заточенията, тревогите и напрежението на борбата изтощили силите му. Затова тази простуда успяла  да сломи тялото на митрополит Иларион и да  сложи край на живота му. Митрополит Макариополски намира вечен покой при залез слънце на 4 юни 1875 г. в своя дом.  Надгробно слово произнесъл П. Р. Славейков, в което изтъкнал заслугите на непримиримия митрополит. „Мъртъв днес лежи пред нас този, който пръв ни повика в народен живот! Лежи бездиханен на туй място, дето е оживил замрелия народен дух! Подвиг добрий совершив.”. Тленните останки на митрополит Иларион днес почиват в двора на българската църква “Свети Стефан” в Цариград редом с тези на неговите сподвижници  в борбата за църковна независимост  Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Родната къща на Иларион Макариополски в гр. Елена днес е превърната в музей. В една от стаите през 1863 г. е основано еленското читалище „Напредък”.



Литература:

Енциклопедия България, т. 3/1982г., стр. 99-100

История на България, т.6 / 1987г., стр. 132-136;  148-150; 163; 176; 192; 236

Проф. М. Арнаудов, „Иларионъ Макариополски и българският черковенъ въпросъ", С. 1925

Радивоев, М. „Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски)”, С., 1912

„135 години от смъртта на Иларион Макариополски”, в-к „100 вести”/Габрово/, подлистник „Християни”, 27.05.2010

Радев, Ив. „Митрополит Иларион Макариополски – Търновски”, История на Велико Търново - XVIII-XIX век”, В.Търново, 2000 г.  Историята на гр. Елена - интернет


Подготвиха: Елена Колева и Ивелина Колева



Гласувай:
2
0



1. veselinka - Браво!
14.07.2010 13:13
Отлично сте проследили живота и делото на Иларион Макариополски!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: elika
Категория: Хоби
Прочетен: 2834382
Постинги: 856
Коментари: 1260
Гласове: 2400
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31